Скалите

by **-ed;** Чет Апр 17, 2014 4:42 pm

Едард бе безкрайно уморен. За огромно щастие двете "близначки" сега ги нямаше и можеше да живее живота си по - спокойно. За своя голяма изненада се радваше, че бившата му жена и дъщеря му ги нямаше. Дори не знаеше защо изобщо се бореше за попечителството на детето си като сега си му беше много по - добре. Чувстваше се по спокоен. Нямаше никого, който да му крещи по цял ден и изобщо целият този стрес го нямаше. В дома му никога не е било толкова тихо, колкото е сега. Бе убеден, че повече никога не би се оженил особено за подобно нещо като бившата. Добре, че я нямаше, защото скоро време щеше да я убие и макар и да щеше да я лежи пак щеше да се радва, че сега една змия, от хилядите такива по света, я няма.
Сега бе решил да се отдаде на една пълноценна почивка сред природата. Бе стигнал до извода, че ще отиде на планина - едно от любимите му места, на което имаше всичко, от което се нуждаеше; чист въздух, тишина, а и можеше да остане сам ... или поне така предполагаше. Знаеш ли? Винаги можеш да срещнеш някой по пътя си, където и да вървиш.
Старк бе наел една малка къщичка. Макар и да можеше да си позволи много повече от едноетажна къща сред гората не искаше да привлича особено голямо внимание. Все пак бе дошъл, не за да си харчи парите за ненужни луксове. Преди години бе живял в бедност, а сега бе богат. Не му пречеше да "поживее" няколко дни на малко по - тясно място от апартамента му.
Ед се изкачваше по стръмната пътека на планината, като се опитваше да не се пребие, защото и това бе вариант. Изведнъж почти пред себе си забеляза русокоса жена, която усилено се опитваше да стигне до някъде с тези токчета, които бе обула. Едард я наблюдаваше, докато в същото време с всяка изминала минута се приближаваше до нея. В един момент тя "политна" надолу и почти щеше да се върне обратно там, откъдето бе тръгнала, но за щастие и голямо учудване Ед успя да я хване, макар че нямаше намерение да го и прави.
- Не мисля, че токова стръмно място е подходящо за високи обувки - рече Старк след това.

by **Alexandra Steele** Пет Апр 18, 2014 12:30 pm

Беше ужасен ден. Не момичето ѝ се ревеше и след всичките тези глупости, които се бяха случили просто ѝ идеше да избяга. Това и правеше. Бягаше. Препускаше по улиците на високите си токчета, отказвайки да ги свали защото после нямаше да успее да ги обуе отново. Да, трудно е да се тича по улиците с прилепнала бяла рокля и обувки толкова неудобни, че блондинката едва си усещаше краката. Е, поне беше спряло да вали, за което Алекс бе изключително благодарна, въпреки че вече приличаше на мокра кокошка.
Когато момичето най-накрая се укроти се огледа наоколо. Намираше се в планината. Как изобщо беше стигнала до тук? Е, нямаше значение. Трябваше ѝ време да помисли и мястото беше идеално – спокойно, тихо и безлюдно. Все още с десет сантиметровите си токчета, русокосата започна да се разхожда наоколо и да се катери по скалите за да стигне по-високо. Хубаво беше че никой не можеше да я види така – развалена прическа, спирала, стичаща се по лицето ѝ и подгизнала рокля, през която прозираше бельото ѝ.
Изкачвайки поредното стръмно препятствие, сълзите замъгляваха леко зрението ѝ и Стийл отдели ръка от скалата и тръгна да си бърше сълзите. Не знаеше защо точно плачеше, просто не можеше да спре. Унасяйки се за момент в мисли момичето усети как се изплъзва и губи равновесие. Чу се силен писък и тя полетя надолу. И изведнъж вместо да усети твърдата земя и ужасната болка, които очакваше, тя почувства нечии ръце да я обгръщат.
Отблъсквайки леко спасителя си тя го погледна злобно и потърка носа си с опакото на ръката си по вероятно най-неелегантния възможен начин.
-Кой си ти? Какво искаш? – почти крещеше и гласът ѝ я стресна. Тя застана с кръстосани ръце, прикривайки мястото, където ѝ прозираше сутиена и загледа мъжът пред себе си с погледът като на някакъв подивял бик. Усещайки какво става тя най-накрая се успокои – Аз... Съжалявам. И благодаря ти.

by **-ed;** Пет Апр 25, 2014 7:01 pm

В първия момент, в който буквално забеляза изцяло вида на момичето единственото нещо, което му дойде до главата бе това, че явно денят й не бе толкова прекрасен колкото неговия. Не се и изненада от реакцията й. По - скоро му идеше да се усмихне без да казва нищо друго и да продължи по пътя си ...., който дори самият той не знаеше на къде е. Нямаше и цел ... просто си вървеше.
- Няма проблем, госпожице - рече Старк, като й се усмихна по онзи мил начин, по който наистина мразеше да се усмихва.
Все пак бе Едард Старк. Той не се усмихваше на всеки просто така. Трябваше да има причина. Но ако наистина трябваше да гледа положението о тази страна щеше да се усмихне само и единствено на себе си. Ед я погледна още веднъж и веднага след това попита:
- Имате ли нужда от помощ?
В главата му този въпрос прозвуча много по - добре. Когато го каза на фона на това, което виждаше пред себе си - красиво момиче, което сякаш бе разочаровано от нещо или някого. Имаше чувството, че е психолог и се говори на пациента си, но веднага отхвърли тази мисъл.

by Sponsored content

Скалите

Скалите

Re: Скалите

Re: Скалите

Re: Скалите

Re: Скалите