“I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”

Най-яркият ѝ спомен бе за морето, за океана; не бе сигурна кое от двете бе. Поне така ѝ харесваше да мисли. Човек нямаше контрол над онова, което се случваше в главата му. Ароматът на сол се насищаше и я обгръщаше, докато тя стоеше на брега със затворени очи. Водата всеки път я отвличаше със себе си, краката ѝ потъваха в пясъка и често тя губеше равновесие и залиташе. Стоеше съвсем сама сред безлюдния плаж, а той бе безлюден, защото това бе нейната лична фантазия, докато клаксонът не преминаващата кола и свистенето на гумите по мокрия асфалт не разчупиха стъклените стени на същата тази фантазия. Когато отвори очи, Аделайд забеляза единствено бледите следи от фаровете на същата тази кола, която мина по улицата. Косата ѝ бе разпиляна върху възглавницата и ръката ѝ се зарови в нея след като разтърка очи, за да се разбуди. Часовникът показваше три и половина, но тя знаеше, че няма да заспи отново. Не вярваше, че бе успяла да се унесе дори за толкова кратко. Обикновено малките часове бяха равносилни на преминаваме през деветте кръга на ада, когато тя не чувстваше потребност да заспи. Онези типично човешки навици ѝ бяха толкова непознати откакто бе захвърлена обратно сред живите. Да, тя помнеше, че е умряла, както и помнеше, че отвъд нямаше рай или ад, а едно празно пространство, сред което човек не чувстваше нищо, но бе някак щастлив. Не можеше да го опише с думи. Тя не чувстваше, но знаеше, че е щастлива, а в същото време не умееше и да мисли или да знае каквото и да било.

Два часа по-късно Аделайд седеше на масата пред едно кафене, разлиствайки парче вестник. Погледът ѝ минаваше без особен интерес по страниците и всяка снимка бе белязана от червения маркер в ръцете ѝ. Не познаваше тези хора, но това не означаваше, че те нямаха причина, с която да я предизвикат. Аделайд мразеше най-близките до себе си без да ѝ бяха сторили нещо, та какво оставаше за едни непознати… Не искаше да се чувства по този начин, но не можеше да пребори онези моменти на ярост, които замъгляваха съзнанието ѝ, затова просто им позволяваше да го направят. Колкото по-малко се съпротивляваше, толкова по-бързо отминаваха тези настроения. Бавно опитваше да подреди парчетата от спомени, но в крайна сметка съзнаваше, че знае твърде малко за себе си и в повечето неща не бе особено сигурна. Нещо я накара да вдигне поглед и маркерът остана по-дълго върху една от снимките. Червеното мастило се разпростря по тънкия лист хартия, докато погледът ѝ настоятелно изучаваше неговия. Интересно ѝ бе… Хората рядко спираха и се вглеждаха в някого по това време на деня, когато дори кафенетата не бяха започнали да работят и все още единственият вариант бяха безвкусните смесици в пластмасови чаши от близкия автомат.
Защо я гледаше? Нима бе толкова интересна отстрани?

Бог ми е свидетел, че опитвах… Не знам какво точно опитвах, но полагах известни усилия в някаква посока. Опитвах да го накарам да се чувства по-добре, макар че знаех, че няма начин да постигна успешно тази цел. Просто не исках да се обвинява за избора си; той бе прокълнат от самото начало, в онази ситуация нямаше правилен избор. Една от нас трябваше да умре или и двете щяхме да бъдем мъртви. Някога беше ли опитал да си представи живота си и без двете? Аз имах време да го направя и знаех какво щеше да се случи. Онова, което знаех не ми харесваше.
Когато умреш, ти не изчезваш напълно. Преди раят да се затвори за мен, а Адът да ме приеме в отворени обятия, аз бях някъде по средата. Бродех сред живите, а те не бе виждаха. Сега разбирам думите на онези, които са изгубили свой близък наскоро; те ги чувстват близо до себе си, защото те все още са там, до тях. Когато умреш, ти се чувства дезориентиран. Не знаеш какво се случва, не разбираш толкова много неща и си просто един безмълвен свидетел на първите няколко дни, в които твоите близки страдат, борят се със загубата и опитват да приемат истината. Видях го; съкрушен, съсипан, унищожен. Заради мен. Ами ако бяхме и двете? Виждах ясно последствията от смъртта си. Виждах явно желанието му да отмъстих и знаех какъв бе единственият начин, по който би могъл да го направи. Заради мен. А аз… Аз не си заслужавах. Защо би убил заради момиче, което го нараняваше отново и отново?
- Направи това, което си решил, че ще направиш. – въздъхнах тихо и се отдръпнах от него. Отстъпих назад и се вгледах през прозореца, припомняйки си колко приятни бяха първите ми дни обратно на земята. Гледах хората, наслаждавах се на началото на техния ден и опитвах да си представя себе си сред този зараждащ се отвън живот. Премълчах онова, което ми се искаше да кажа. То единствено влошаваше нещата. Как да кажеш на някой, който е готов да убие заради теб, че ти не заслужаваш това? Как се предполага да убедиш някого, който бе заслепен от ярост и жажда за отмъщение, че не това е изходът и още по-малко това бе начинът да излекува раните си? Как да му кажеш, че така ще отвори нова? И най-вече как следва да убедиш себе си, че можеш да живееш с мисълта, че някой е убиец по твоя вина, че човекът, когото обичаш не е същият заради теб и никога няма да бъде същият, защото ще се превърне в онзи, който мразиш най-силно.
- Няма да те разубедя. Няма да кажа нищо. Просто бъди внимателен. Взимай фаталните избори в живота си внимателно, защото след това може би ще съжаляваш.
Исках да кажа друго. Исках да го разубедя, исках да го предпазя от тази грешка. Исках да бъде добре, а тръгвайки на война, знаех, че нямаше да бъде добре. Имаше риск да не се завърне, но нямаше да го спра. Щях да преглътна неказаните думи, а също и изборът му, щях да се надявам да се върне при мен и накрая щях да престана да се надявам и щях да се предам на истинската си природа. Онази безчувствена личност в красива обвивка. Защото да си демон преди всичко означава да бъдеш мъртъв отвътре.