Chinese restaurant

by **Loki Odinson** Нед Апр 13, 2014 11:42 am

Китай е прочут със своята уникална кухня. И с това, че се плодят като хлебарки. Но имаха едно нещо, което винаги съм ненавиждал. Скапаната им постоянна и неутолима жажда за пари. Дори децата си отглеждаха за да трупат пари.
Да вляза вътре се оказа направо детска игра. Можеха да са способни на много неща, но малко са хората от Мидгарт, които могат да ме намерят. В целите девет свята са малко тези, които могат да усетят Локи. Особено, когато са на крачка да бъдат Локнати (Loki'd). Докато китайчетата, по половин ръст всеки, вдигаха непоносима плебейска глъчка под нас, вторият етаж, предназначен за по-сериозни гости или по-точно, членове на Триадите, които си падат по търговията на черно, беше абсолютно моя територия. Но не че го бях наел. Просто докато босовете се готвеха да си продават краставици, пода беше внимателно покрит с пронизани с къси ками няколко трупа. Лъжите на двамата бяха толкова... скапани, че чак ме беше малко гнус да влизам при тях. НО все пак отворих вратата. Двамата вдигнаха глави и се облещиха, когато видяха един бял мъж, вместо хората си. Преди да успеят да реагират, аз влязох, без да бързам, преминах край единия и стиснах другия за гърлото.
- Хей, какво плавиш? - почна свободния, който извади смешно на вид пистолетче изпод сакото си.
- Извинявам се, че ви прекъсвам - започнах с лека иронична усмивчица, - Идвам само да ви уведомя, че човекът, пред когото сте застанал, ви е задигнал много важен... предмет?
- Моля? - загледа се в мен онзи с пистолета, докато другия вече се тресеше от липса на въздух.
- Измамен сте - обясних по-бавно и погледнах пленително китайчо, - Пред вас е този, който отвлече дъщеря ви. Ще я откриете в дома на господин Лян, след като приключим тук.
Реакцията беше незабавна и предвидима. Онзи изгледа зачервяващият се в лицето Лян и собственото ми лице пребледня смъртно.
- Казах ти, че няма да имаш дъщеля ми, нелез такъв!
Последва изстрел, после втори, трети. Държах тялото на Лян, докато другият го дупчеше със смешното си оръжие отново и отново, докато 12те куршума не свършиха. Предницата на Лян беше обляна в кръв и аз си позволих да го пусна на земята. Тялото се сви на пода и сгърчи, преди да се отпусне за винаги.
- Той все искаше да вземе дъщеля ми - почти плачеше китайчо, - Казах му, че не му я давам, тя искаше да стане художничка. А той...
Приближих се до нисичкия азиатец и поставих ръка на рамото му.
- Знам... знам...
И после го придърпах като за братска прегръдка... преди от гърдите му да щръкне дръжката на ножа ми. Той се опули и се втренчи в лицето ми, което не се промени и на йота. Даже и мускул не трепна по лицето ми.
- Идиот - казах с мила усмивка, сякаш беше бавноразвиващ се, - Казах човека пред теб, не Лян. Дъщеря ти е в дома му, защото спи със сина му през последните 3 месеца. И под спи, разбирай, че почти не е останало местенце по малкото ти момиче, където синът на Лян да не е пръснал семето си. А човекът пред теб, сиреч аз, съм този който ти отне най-скъпото...
Продължих да говоря тихо и настойчиво в ухото му:
- Синът на Лян е труп от тези 3 месеца, ако разбираш на къде бия...
Нервите на китайчето не издържаха и то се затресе, докато не го пуснах на земята. Погледнах какво си разменяха. В замяна на мижавите пари от милион и половина щатски долара, господин Мин, китайчо, даваше на господин Лян, застреляният идиот, когото бях стискал за гръкляна, предмет със страховита мощ. Норнският Камък, кристал със страховита мистична мощ, продълговат и чист, лежеше на масата.
Бавно се приближих и протегнах ръка за да взема наградата си.

by **Mia** Чет Апр 17, 2014 9:08 pm

Не беше етично една дама да се крие в сенките, да подслушва и наблюдава, но реално погледнато, беше доста често срещано. Жените бяха ненаситно любопитни и в същото време така потайни и вечно прикриващи действията си. Искаха да знаят всичко за живота на мъжете и не само, но не бяха готови да им покажат какво криеха те. И може би някой щеше да приеме това обидно, но и бяха по-умни, поне от повечето мъже. Можеха да ги наричат както искат, в случая най-често използваната дума беше „клюкарка”, но почти всички мъже забравяха нещо много важно – Знанието е сила!
Но малко жени се осмеляваха да се ровят в живота на влиятелните мъже, били те китайци или негри. Глупостта им ги правеше опасни, както за враговете им, така и за самите себе си, а за жалост и за тези около тях. Това обаче никога нямаше да влезе в дебелите им кратуни. Само повтаряха, че знаят какво правят, че владеят положението, а края … никой не излизаше жив от подобна ситуация. С две думи, мъжете бяха глупави същества и имаха нужда от жени, които да ги насочват и съветват, за да оцелеят. Разбира се, винаги имаше по едно хубаво изключение, но любимия момент на Мия беше този, в който за пореден път доказваше, че мъжете са идиоти. Вместо да се възползват от „силата” на жените, те се комплексираха и ги отхвърляха.
Днес обаче не беше тук, за да напътства и помага на тези мъже. Целта й беше съвсем различна и имаше нещо общо с онова камъче, което бе подхвърлила на дребния човечец, който сега се опиташе да го продаде на другото неособено високо същество. Толкова беше алчен, че дори не обърна внимание на това, как въпросния предмет стана негово притежание. Сякаш очакваше, че пари щяха да завалят от небето, но какво пък … точно такъв човек й трябваше на тъмнокосата – алчен и наивен. Беше идеален за тази работа, а и определено нямаше да скърби за загубата … целта оправдаваше средствата.
След като стръвта вече беше на мястото си, нашето момиче можеше спокойно да се наслади на шоуто, което тепърва предстоеше да се развие. За нейна изненада обаче, нямаше нищо интересно, никакъв финес не долови в непознатия, а бе чувала наистина много за него. Разочарова я … не можеше да го прикрие, а всъщност и не го целеше, но все пак реши да не се отказва току така. Не бе направила всичко това за нищо. Искаше своя трофей и щеше да го получи, като за щастие имаш безгранично търпение, което се изискваше, за да се справиш с мъжете. Ако все пак поне малко от чутото беше истина, може би нямаше да й се налага да се прави на търпелива с него.
Всичко свърши, сега оставаше само едно – рибата най-накрая да се закачи на въдицата. Но това нямаше да направи нещата забавни. Затова Мия реши да развали този така трогателен момент, като се измъкна от сенките и бавно се приближи към тъмнокосия. Звукът от обувките й отекваше в тишината, като привлече вниманието на нейната жертва. Не знаеше как щеше да реагира, затова го огледа внимателно с неприкрит интерес, но щом стигна до труповете, обърна поглед и към тях.
- Това беше … - опитваше се да намери правилната дума, но само една се въртеше в главата й – отвратително – каза накрая някак отегчена, като отново го погледна.
Реши, че няма нужда да продължава да говори, едва ли щяха да завържат някакъв смислен разговор още сега. Остави го да помисли над случващото се, над самото й присъствие, докато тя просто обикаляше около него, като го оглеждаше внимателно, попивайки всеки детайл. Сякаш беше нещо невиждано до сега … е, никога не беше виждала бог, но и като цяло беше от онези хора, които по-скоро ги смятаха за извънземни. Все пак реши да запази мнението си за себе си, тъй като бе наясно колко горделив е. Не искаше още от сега да го обиди, макар току що да бе нарекла работата му отвратителна.
Погледът й най-накрая се насочи към камъка. Не го желаеше, ако той го искаше, щеш да му го подари, но въпроса беше „Защо вече не е в ръцете му?” … дали тя не беше тази, която го накара да размисли. Това не беше капан, по-скоро настоятелна покана за тяхната среща. Отдавна се опитваше да се добере до него, но се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала, но Мия не беше от жените, които се отказваха така лесно. Имаше цялото търпение на света, а очевидно и цялото време. Едва ли щеше да си замине скоро от този свят, затова защо не да оползотвори времето си тук.

Дрехи:

by **Loki Odinson** Чет Апр 17, 2014 9:25 pm

Ръката ми замръзна над камъка и тялото ми се напрегна. Не исках да правя резки движения, нито да насилвам късмета си. Но нещо не беше както трябва. Да не бях оставил някой жив на етажа? Започвах да затъпявам сериозно, ако оставях така свидетели. Свих ръката си в юмрук над камъка и се отдръпнах бавно, като някой, който е решил да не показва, че са го спипали на местопрестъпление.
При обръщането си видях нещо. Някого. Беше ми трудно да се фокусирам веднага, защото бях заслепен от гняв и понаранено чувство за гордост.
- Знам - отвърнах тихо, - Но те се мразеха отдава. Но мисля, че моето изпълнение беше далеч по-противно.
Втренчих се в сенките, докато най-после различих фигурата, стройна и приятно оформена, ако имаш око за тези неща, а не си облечен в зелено зъл мегаломан с надежди за властване над вселената. Но дори на мегаломана би му увиснало ченето. А аз задържах ченето си по простата причина, че го бях стиснал от ярост.
- С кого имам честа да се запозная, след толкова време?

by **Mia** Чет Апр 17, 2014 10:05 pm

Не очакваше подобна реакция от него, но все пак й хареса, че не тръгна да размахва някакви остриета срещу нея … едва ли бе от съображение, че е дама, но както и да е. Допадна й и факта, че не започна да се прави на мачо, а малко помисли над нещата, преди да заговори. Разбира се, не я бе разбрал, но тя и не очакваше нещо толкова сложно от представител на мъжкия пол. Колкото и различен да беше той, не се различаваше много от мъртъвците, които оставяше след себе си, а в това число и двамата дребосъци тук. Всъщност не … имаше малка разлика – той бе много по-наперен и правеше много по-груби грешки.
- Не това имах предвид – продължи да подържа спокойния тон, като отново застана зад него и вдигна част от дрехата му, приближавайки я към очите си … вече бе убедена, че има нужда от помощта й – Живота е толкова ценно нещо. Раждането на всяко същество, е красиво. Защо и смъртта да не бъде такава? Разбира се, повечето хора, способни да отнемат човешки живот, са лишен от чувство за елегантност и финес.
И ако с това не го засегнеше, то с какво? Добре че нямаше как да види намръщеното й лице, когато пусна дрехата му. Докато се върна пред погледа му, отново изглеждаше все така спокойно и незаинтересована, макар че това беше далеч от истината … поне второто. Той може би не го осъзнаваше, но тя нямаше от какво да се притеснява или страхува, докато беше в неговото присъствие и всъщност очакваше това да го изнерви още повече. Бързо си бе направила впечатленията за него и силно се съмняваше, че инстинктите й бъркаха, но беше време да го запознае със себе си.
- Аз съм нещо като твоя фенка – каза тя замислено, като реши, че това е подходяща дума – Или поне до сега бях.
Някой би си помислил, че сама си го просеше, че е луда и какво ли още не, но след толкова години безцелно съществуване може би наистина си бе изгубила ума. Желанията й, мечтите й, виждането й … всичко се беше променило. Самата тя не би повярвала, че може да се превърне в подобно същество, ако някой й го беше казал по-рано, но хората се променят. Никой не остава мил и невинен завинаги, най-вече тези, за които завинаги, означава ЗАВИНАГИ.
- Защо не го вземеш? – попита най-накрая тя, като погледна към камъка – Това е моят подарък за теб.
Нежния начин, по който изрече думите си, не бе просто така … една от прекрасните й скрити дарби бе в центъра на нещата. А тази чаровна усмивка го подканваше да направи това, което му беше казала, но в случай, че му трябваше малко убеждение, щеше да го има. Ръката й съвсем леко докосна рамото му, като пусна леки тръпки по него, засилвайки ефекта на способностите си. Сега единственото, което оставаше, беше той наистина да пожелае това, което му се предлагаше.

by **Loki Odinson** Чет Апр 17, 2014 10:28 pm

Преодолях желанието си се отдръпна. Не бях уплашен, но ако не си предпазлив доста неприятни неща може да ти се случат. Въпреки това запазих присъствие на духа. Имах нужда от него, предполагах, че и тя не е въодушевена да ме гледа. Никой, който ме познаваше, нямаше такива намерения, без да държи чук... или поне парче тухла.
- Смъртта е нещо красиво. Но красива смърт заслужават малцина. Но нима свинята умира красиво, преди да стигне до масата, макар да се жертва за стомаха на стопанина си? Нима кучето умира красиво, макар да защитава господаря си от мечка или вълк? Не. Те са животни... и тези тук - също. За това не мисля, че заслужаваше да се напъвам за тези отпадъци.
С презрение подритнах единия от труповете. Скоро щяха да усмърдят целия етаж. Дори в смъртта си оставаха тор.
- Аз нямам почитатели, млада лейди - поклоних се с мрачна усмивка на непознатата. - Имам врагове... и временни съюзници. Разрешете ми, да остана скептичен по въпроса с вашата... почитателска лоялност.
Преместих поглед над камъка и после към нея. Усмивката ми беше леко мръсна като на изнасилвач, но аз не винаги я намирах за такава. Наричах я "чаровна", но човек има право да лъже себе си... особено когато е толкова добър в това.
- А що се отнася до Норнския камък...
Ръката ми бавно пое към парчето кристал. Дали не беше капан, заложен от тази непозната дама? Можеше да е последното, което щеше да види, преди да бъде лишен от правото да мисли.
- Мога ли да получа име с което да се обръщам към вас?

by **Mia** Пет Апр 18, 2014 8:22 pm

Временен съюзник й звучеше доста добре. Беше запозната с репутацията на мъжа пред себе си и знаеше, че няма как да е постоянен, колкото и да й се искаше. Виждаше как я гледа, сякаш не беше нищо особено и въпреки, че за него не бе никаква заплаха, това не означаваше, че не може да му е от полза. Разбира се, това нямаше как да му го покаже просто с думи, затова реши да не зачеква темата, а просто да се надява, че щеше да има възможност, да му покаже на какво точно беше способна. Не очакваше да й се отдаде още сега, но все от някъде трябваше да започнат, а това някъде беше камъкът, който все още седеше недокоснат на масата.
- Нямам желание, нито намерение да бъда твой враг – каза тя съвсем сериозно, като не уточни каки намерения точно имаше, но и до там щяха да стигнат.
След като реши, че го е огледала добре и няма нужда да обикаля още като кученце около него, прескочи единия труп и се настани на стола. Дългите й крака се кръстосаха, като тя продължаваше да гледа изпитателно към високия мъж, чудейки се как да подбере думите си. Нямаше нищо против да му каже името си, дори щеше да го направи. Все пак не беше лесно да излъжеш бога на лъжите. Но защо наистина му беше да го знае? Какво щеше да научи от едно име … та тя дори фамилия нямаше. Кой знае колко момичета съществуваха на този свят, които се казваха по абсолютно същия начин. И все пак, щом това беше неговото желание, тя щеше да го изпълни.
- Казвам се Мия – представи се най-накрая тя, като на лицето й се появи лека, едва доловима усмивка, но това което бе по-ясно, беше пламъка в очите й – Но може да ме наричаш както пожелаеш.
Това беше може би единствената от изтърканите фрази, които жените използваха, когато флиртуваха с мъжете. Не, тя не се опитваше да го свали или нещо подобно. Просто бе наясно как седяха нещата и нямаше по-лесен начин за разговор с мъж от флирта. Локи имаше голямо его и едва ли оставаше недоволен, когато му говореха с уважение и жените показваха интереса си към него. Затова и тя постъпи така. Искаше да е доволен и да се отпусне достатъчно, за да вземе проклетия камък. Много усилия бяха вложение, за да се случи всичко това и щеше да я заболи сърцето, ако беше за нищо.

by **Loki Odinson** Пет Апр 18, 2014 9:03 pm

Проблемът, когато лъжеш е, че всичко ти прилича на потенциална лъжа. Истината беше красива и ценна, което се дължеше не толкова на искреността, която тя олицетворяваше, колкото за това, че се добива трудно. Много от ценните предмети на този свят, бяха важни именно, защото се добиваха с огромно усилие. Опитах се да не присвивам очи, но погледът ми остана хладен, макар и да не го отделих от нея. Беше ми ясно, че нищо на този свят не идва пронто, на готово, без усилие. А тя ми дава нещо и то без да иска нищо в замяна. Тоя номер не минава пред мен...
- Премълчаваш доста. Не ми харесва, когато хората не ми казват всичко. Това е трик, който аз го правя, за това съм подозрителен.
Наблюдавах я как сяда. Изглеждаше като някой, дошъл да купува овце. Може да бях излишно предпазлив с нея, но хубавите жени не идват при Локи от чисто и искрено желание. Мразен и преследван, винаги знам, че човека срещу мен трябва да е адски отчаян, за да се навие да работи с мен.
Поклоних се леко и пуснах една от злобните си усмивки.
- Простете грубостта ми, милейди. Аз съм Локи, син на Один... ако може да се вярва на така наречените "официални версии".
Погледнах камъка. Не мога да повярвам, че съм висял с ръка над кристала като идиот толкова време. Досрамя ме и прибрах ръката си. Чувството, че съм прелъстен.... измамен, ме преследваше като шесто чувство. Гордостта ми не можеше да го позволи. А бях ли горд.... колкото ти се иска и отгоре.
- Може ли да знам, защо чародейка като вас иска да говори с вечно втория човек на Асгард?

by **Mia** Пет Апр 18, 2014 9:41 pm

Честно казано, не очакваше да е толкова черноглед. От какво имаше да се бои … какво точно можеше да му причини тя? Дарбите й не бяха достатъчно силни, за да му причинят някаква сериозна вреда, както и тя не мислеше, че той можеше да направи нещо, което да се окаже наистина зле за нея. Единственото, което оставаше, беше да направят нещо хубаво за другия и след като нямаше безплатен обяд на този свят, просто щяха да си отплатят, като върнат услугата. Не беше толкова сложно, нито страшно. Нямаше да го кара да й коленичи и да й благодари за всичко, което той е направил за нея, макар че имаше онова силно предчувствие, че той можеше да поиска нещо подобно.
- Какво? – наистина не можеше да го разбере – Наистина ли мислиш, че би се опитала да прецакам теб? – каза объркано, като го посочи – Ти си ЛОКИ! Бог, син на Один. Как може едно земно същество да ти навреди? Осъзнаваш ли колко смешно параноичен си? – може би го засегна с тези думи, но трябваше да се стегне малко – Ти си най-добрия лъжец и измамник. Знаеш какво искаш и как да подреждаш приоритетите си – малко ласкателство също нямаше да е зле, но най-накрая реши да се изправи и да се приближи максимално, като започна да говори тихо и прелъстително, без да използва дарбата си – Погледни ме в очите и ми кажи … сериозно ли мислиш, че аз съм заплаха за теб. Искаш да знаеш защо съм тук? Защото ти за мен си първия най-важен мъж от Асгард! Защото си силен, но не като повечето мъже и … брат ти – не знаеше дали да засяга тази тема – Ти си умен. Находчив. Имаш виждане за нещата, за бъдещето. Вдъхновяваш ме! И ако не ми вярваш, то сам се подценяваш.
Едва ли имаше нужда да му изнася повече речи. Беше се погрижила за самочувствието му, сега оставаше само той да повярва, че е достатъчно велик, за да му се възхищава тя. Да, малко беше преувеличила, но не би си губила времето с него, ако не смяташе, че могат да са си от взаимна полза, а никой под нея не можеше да й е от полза. Намираше ума и номерата му за сила, която й беше по-важна от физическата и точно заради това го искаше, но нямаше да му се бута, ако не я желаеше … което честно казано я съмняваше. Кой не желаеше нея?
- Вземи камъка! – започна отново тя – Ти си бог. Приеми го като дар и … благослови ме със щастлива година – завърши весело, тъй като не очакваше точно от него подобен дар – Не искам нищо в замяна – за сега – Той е подарък, но … - ето го голямото но – той не е единственото, което мога да направя за теб – каза тя със закачлива усмивка, като бръкна в чантата си и извади един химикал. Хвана нежно ръката му, докосна я така любящо и отдадено, като я вдигна към лицето си и я обърна с дланта на горе, върху която започна да пише – Това е адреса ми. Може да ме потърсиш там по всяко време, но моля те не идвай така облечен. Ще изплашиш съседите ми!
Това му беше достатъчно. Знаеше, че ако го тласне прекалено силно, той щеше да се отдръпне, затова му даде право на избор и го остави сам да вземе решение. Беше сигурна, че нямаше да изгуби адреса й, освен ако не беше от мъжете с потни ръце, което щеше да си е чист знак от вселената. Но сега не това беше важно. Тя просто му се усмихна, преди да тръгне към вратата, като бе почти сигурна, че нямаше да се опита да я убие.
- Надявам се, че ще се видим скоро.

by **Loki Odinson** Пет Апр 18, 2014 10:10 pm

Изтръпнал, аз не казвах нищо. Ласкателството беше повече от очевидно. А вероятността да е искрено... беше почти нулева. Имаше много случаи, когато хора са били искрени, наистина уважаваха моите способности и таланти и труда, който бях положил, за да ги получа. Но при тях ставаше дума за Сериозни психически отклонения.
Изчаках я да си тръгне. Втренчих се в ръката си. Бяха писали на ръката на Асгардски бог. На моята ръка!
Неизвестно защо се почувствах изигран. Гордостта ми, изнежена от дълго подхранване със злоба и завист, сега се размърда, като ранен древен и доста грозен звяр в гърдите ми. Стиснах юмрук, после и зъби. Очите ми засвяткаха застрашително в тъмното, но запомних адреса. Беше го хвалила и четкала достатъчно за цяла рота. Искаше му се да е вярно.
В тъмното гневната му гримаса премина в леко самодоволна усмивка. Сега не гледаше на нея като на чародейка, която е измамила Локи. Нито като на съюзник. Поне не все още. Виждаше я като... може би като предизвикателство. Представи си го като игра. Като танц. Като дуел.
Локи погледна адреса на дланта си. Сега не ставаше дума просто за една шега или глупаво подхвърляне. Сега от него се искаше да покаже че има стомаха за такава игра. Щяха да се полъжат един друг седмица, две, месец, но рано или късно, двамата щяха да знаят колко струва другия.
Най-после взех камъка. Не усетих магия, нито проклятие, което да превръща костите ми в прах. Бях просто получил специално подаръче от почитателка.
Да се позабавляваме тогава... мис Миа...

by Sponsored content

Chinese restaurant

Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant

Re: Chinese restaurant