Rosalie Hale - This story doesn't have a happy ending

Rosalie Hale|18/100|Vampire|FC: Nikki Reed

Would you like to hear my story? It doesn't have got a happy ending - but which of ours does? If we had happy endings, we'd be all under gravestones now.
Родителите ми бяха типични представители на средната класа. Баща ми имаше стабилна работа в някаква банка, нещо, което, сега съзнавам, го изпълваше със самодоволство. Охолството за него бе награда за таланта и усилената работа, не беше склонен да признава, че има и доза късмет. Възприемах всичко за даденост - в нашия дом Голямата депресия бе само досаден слух. Естествено виждах и бедни хора, онези, които нямаха нашия късмет. Баща ми беше внушил, че те сами са си виновни.
Задължението на майка ми беше да поддържа къщата в изрядно състояние и да се грижи за мен и двамата ми по-малки братя. Очевидно бях нейна любимка и основен приоритет. Не разбирах напълно, но все пак смътно съзнавах, че родителите ми не са доволни от това, което имаха, макар да беше многократно повече от онова, което притежаваха останалите. Искаха още. Имаха социални амбиции - може да се каже, че бяха социални кариеристи. Красотата ми се възприемаше като безценен дар. Виждаха в нея по-голям потенциал, отколкото аз самата.

В Рочестър живееше благородническо семейство - семейство Кинг, колкото и иронично да звучи. Ройс Кинг притежаваше банката, в която работеше баща ми, и почти всички други печеливши предприятия в града. Именно по такъв повод синът му Ройс Кинг Втори ме видя за първи път. Гласяха го да поеме контрол над банката и вече беше започнал да инспектира различните отдели. Два дни по-късно майка ми, уж случайно, забрави да приготви обяда на баща ми. Помня колко се изненадах, когато настоя да облека бялата си рокля от органза и да вдигна косата си на кок само за да прескоча до банката.
Тогава не забелязах Ройс да ме заглежда. Просто ме гледаха всички. Но същата вечер пристигнаха първите рози. Всяка вечер, докато ме ухажваше, той ми изпращаше букет рози. Стаята ми преливаше от тях. В един момент миришех на рози, когато излизах от вкъщи.

Беше тъмно, уличните лампи вече светеха. Не бях осъзнала колко късно е станало. И беше студено. Много студено за края на Април. Сватбата беше само след седмица и докато крачех към къщи, се тревожех за времето, помня го съвсем ясно. Помня всяка подробност от тази нощ. В началото се бях вкопчила с всичка сила в спомените ... Не мислех за нищо друго. И затова помня точно това, а толкова много други приятни спомени са избледнели напълно...
Да, тревожех се за времето... не ми се искаше да местим сватбата на закрито... Бях на няколко пресечки от къщи, когато ги чух. Неколцина мъже под една счупена улична лампа, които се смееха на висок глас. Пияни. Съжалих, че се бях помолила баща ми да ме посрещне, но разстоянието бе толкова кратко, че ми се бе сторило глупаво. И тогава той ме повика по име.
"Роуз!" - изкрещя и останалите се разхилиха глупаво.
Не бях съзнала, че са така добре облечени. Беше Ройс с неговите приятели, все синове на богаташи.
"Ето я моята Роуз!" - крещеше Ройс, смееше се и звучеше точно толкова глупаво, колкото и останалите. - Закъсняваше. Студено ни е, накара ни да те чакаме толкова дълго."
Никога не го бях виждала пиян. По някоя и друга наздравица по празненствата. Беше ми казвал, че не обича шампанското. Но тогава не бях съзнала, че предпочита далеч по-силни неща.


Лежах на платното и чаках да умра. Беше студено, но болките бяха толкова силни, че се изненадах, че изобщо усещам студа. Започна да вали сняг и аз се запитах защо не умирам. Нямах търпение, исках смъртта да сложи край на болката. Ролкова се бавеше...
Тогава ме намери и Карлайл. Надушил кръвта и тръгнал да провери какво става. Смътно помня колко се подразних, когато се надвеси над мен в опит да ме спаси.
Губех съзнание, но внезапно нещо остро ме вряза: шията ми, китките ми, глезените ми. Крещях от ужас - реших, че ги е довел да продължат да ме изтезават. После в тялото ми пламна огън и вече нищо друго нямаше значение.

Убих пет души. Ако изобщо могат да се нарекат човеци. Но се постарах да не пролея кръвта им - знаех, че в противен случай няма да устоя, а не исках да погълна каквото и да било от тях, нали разбираш.
Оставих Ройс за последен. Тогава влозих много театралност. Беше детинско, признавах. Носех булченска рокля, която бях откраднала специално за случая. Започна да пищи като ме видя. Тази нощ много пищя. Добре че го оставих за накрая - умеех да се контролирам по-добре, да действам по-бавно.