Morning coffee [2 weeks ago]

Поредният ден настъпи. Сутрешните лъчи нежно галеха кожата на Кристин, която не бе успяла да поспи кой знае колко, но и слънцето не и позволяваше да се предаде отново в примамливите прегръдки на блаженното и любимо занимание - спането. Брюнетката отвори очи едвам едвам и безпомощно погледна електронният будилник поставен на шкафа до леглото и - беше едва 10 часа. Кристин проклинаше себе си, че беше забравила да сложи завесите миналата вечер преди да си легне и сега нахалното сутрешно слънце се опитваше да я ослепи. Полежа със затворени очи още няколко минути неспособна да мръдне, нито да заспи. Накрая се отказа от безсмислената борба и лениво стана от леглото. Както всяка сутрин са отби първо до банята, за да се изкъпи и извърши другите необходими процедури. Щом приключи беше доволна от резултата. Поне косата и вече не приличаше на птице гвездо. Крис порови из гардероба си и си обличи черни дънки и една от блузите, които попаднаха първи пред погледа и. Сложи си съвсем лек грим, взе си ключовете и телефона и излезе от апартамента си. Сградата нямаше асансьор за това се радваше, че е на втория етаж и не и се налага да се изкачва и слиза по много време.
Този път когато слънцето огря лицето и тя не му се сърдеше, а напротив то успя значително да повдигне настроението и. Птичките пееха успокояващата си сутришна песен и лек ветрец рошеше косите на Кристин. Беше се запътила към близкото кафене и си беше наумила да си вземе капучино с канела. Не след дълго тя се озова пред вратата на добре познатото кафене и влезе вътре. Каза поръчката си и се настани на барчето докато чакаше напитката си, а до нея имаше едно момиче унесено в мисли.
- Добро утро. - поздрави я бодро Крис и на лицето и заигра усмивка. Може би на момичето хи не и беше до нея, но все пак тя искаше да си направи нови познати и не губеше нищо, ако поздрави някого в местното кафене.

Отварянето на очите си,слънцето ме посрещна доста грубо,но поне се събудих бързо.Отвих тялото си,но все още гледах сънливо.Не беше много редно да се става така рано,но явно слънцето не бе на моя страна.Станах от леглото и се насочих към банята.Там освежих тялото и лицето си,след което се облякох с една обикновена рокля,която се спускаше свободно по извивките ми.Обух обувките си и напуснах домът си с една дамска чантичка.Напуснах сградата и се качих в автомобила си.Пускайки климатика и силната музика,поех по дългия път към едно кафене.Не беше далеч от домът ми,но след това имах работа из града и използвах колата си.
Паркирайки на близко растояние от входната врата,слязох от возилото си и влязох в кафенето.Поръчвайки дълго силно кафе,седнах на бара и потънах в мисли.Не усетих кога ми сервираха топлата напитка,но чух някой да ме поздравява.
Обърнах се към страната от където се чу гласа и казах с тих тон.
-Добро да е,но за кой ли?-не бях в особено добро настроение и може би се държах грубо,но просто не ме хвана когато съм на кеф.А сутрин особено винаги съм без настроение,защото веднъж годишно имах късмета да се наспя като хората.

- Май и на теб не ти се е понравило ранобудното слънце. - продължи все така веселяшки брюнетката.
Преди няколко минути и тя беше в подобно настроение, но напоследък настроенията и се меняха като на родилка, страдаща от предродилна депресия. Крис видя, че русокоската до нея въобще не обръща внимание на напитката си.
- Кафето вече е почти изстинало. - констатира Кристин и в следващия момент капучиното и пристигна.
Тя взе канелата и поръси капучиното. Приятният аромат гъделичкаше сетивата и и широка усмивка изпълзя по ведрото и лице. Противно на природата си днес Кристин беше особено нагла и чувството на нудобство я бодна, защото беше ясно, че на момичето до нея не и беше до глупостите на Кристин. Брюнетката отпусна рамене отбранително в отговор на вътрешния си спор, защото така или иначе вече бе заговорила момичето. Поне я спаси от това да пие ледено студено кафе.

По мои наблюдения ранното събуждане,вредеше.Защо никой не го проумяваше?Защо все трябваше да ставаме рано,да ходим по задачи и накрая на деня,едва да гледаме?Това не беше редно.Когато жената до мен се опита да се пошегува,не обърнах особено внимание на шега й.Липсата на сън,не ми влияеше добре.Дамата до мен продължи да говори,но когато спомена кафето,а при пробата,то издути устната ми кухина и езика,си поръчах ново.Знаех,че така,като потъна в мисли,само губя време,но в момента исках само леглото си и топлите завивки.
Обърнах се към момичето и се усмихнах леко,с думите.
-Не е виновно слънцето.По принцип,веднъж годишно успявам да се наспя.Това,че днес ме събудиха лъчите,е поредния лош ден.Ти как си?-попитах най-накрая,проявявайки възпитание и интерес.Интерес,който и тя прояви към моето състояние.

Блондинката, седяща до Кристин наистина не изглеждаше много добре. Изглеждаше доста изтощена, а погледът и бе изпълнен, като че ли с безразличие и нехаиство към всичко случващо се около нея. Тя отпи от студената напитка и не остана доволна от вкуса, за това и си поръча нова. Кристин отпи една солидна глътка от своето капучино докато и то не се е вледенило.
-Не е виновно слънцето.По принцип,веднъж годишно успявам да се наспя.Това,че днес ме събудиха лъчите,е поредния лош ден.Ти как си? - долетя до нея гласът на русокосото момиче.
- И аз съм имала такива периоди, дано скоро успееш да се наспиш. - сподели съчуствено Кристнин - Сравнително добре. - усмивката отново се появи на лицето и и тя за пореден път отпи от топлата напитка с разтапящо кадифен вкус.

Съседката беше в изключително добро настроение.В този момент и завиждах.Нямах спомени скоро да съм ходила с такава усмивка,толкова сияеща и радостна.Вярно,че за една жена,усмивката бе незаменимо бижу,но моето лице бе забравило какво е истинска усмивка.Рядко му слагах дори фалшива,а да не говорим за истинска.
Отново наведох глава,като предварително отпит от кафето си.Аромата му засенчи сетивата ми,но бе само за миг.Днес по някаква изненада,дори кафето не ми помогна да се усмихна,а това не беше нормално.Една от причините да се усмихна,бе кафето.Е днес то не помогна,но след тази случка стигам до извода,че днес не ми е ден.
Вдигнах глава и попитах.
-Какво ти се прави?Просто имам нужда да се разсея.-усмихнах се леко,но отново бе фалшива усмивка и зачаках отговора й.

Новото кафе пристигна, а блондинката до Кристин не успя да се наслади дори и на него. Тя беше потънала в размисли и Кристин я остави насаме със своите мисли за момент. Госпожица Ланистър си играеше с чашата, взирайки се в пухкавата пяна. Като се замислеше разбираше блондинката и тя самата нямаше причина да се усмихва, но нямаше смисъл цял живот да ходи като призрак и да не се налаждава на живота въпреки всичко.
- Не знам. Някакви предложение? За днес нямам никакви планове. - брюнетката сви виновно рамене и погледна момичето до нея в очакване на отговор.

Момичето май не беше в настроение,но тя го прикриваше.Предпочиташе да се радва на хубавите моменти и да пренебрегне лошите.Де да бях като нея,но аз съм хибрид и по рождение ходих с фалшива усмивка,която често бе и подла.Как се искаше изведнъж да се променя и то след толкова векове живот?Нямаше начин,дори да се опитвах.Затова след като каза,че не знае,помислих малко и предложих.
-Така и така има слънце навън толкова рано,искаш ли да се поразходих край брега или малко разходка из моловете?-имах нужда от релакс,а това да обиколя моловете или пък да се разходя край брега,бе просто върха на щастието.

- Аз предлагам да изберем плажа, но ако ти се иска да си ред повече хора, за да се поразсееш може да се отбием и до там. - Кристин се замисли за малко и добави. - А може до отидем и до двете.
Кристин остави някакви банкноти на плота и стана от стола си. Наистина една разходка нямаше да им навреди. Кристин почака блондинката и изведнъж добави нещо, което и двете бяха забравили, а си говореха вече от около петнайсетина минути, ако не и повече.
- Между другото аз съм Кристин. - каза брюнетката след като напуснаха малкото кафене.

Изпих кафето си,оставих необходимата сума за да си платя сметката и станах от стола.Последвах Крис,след като тя бе тръгнала и на излизане от входа на заведението,казах.
-Аз съм Елизабет.-нямаше смисъл от повече официалности или подробности като фамилия и други.
Тръгнахме по улицата,която ни отвеждаше направо на плажа и по пътя си говорихме за общи неща като дрехи,работа и други,без да навлиза в по-големи подробности.Не знам за нея,но аз лично не бих си признала скоро,че съм безсмъртна,но тя бе различна и не се знаеше как приема нещата и дали е готова просто ей тъй да изръси,че е безсмъртна.

След като тръгнаха и се захознаха без излишни официалности, те започнаха лек, неангажиращ разговор. Тези приятни разговори наистина липсваха на Кристин, когато няма за какво да се тревожиш и не се опитваш да избягаш от пъклените планове на други хора за твоя живот.
- Е, Елизабет, ти от кога си в града? - полюбопитства Кристин след като вече пристигнаха на плажа и запристъпиха по хладния и влажен пясък. Усещането беше приятно и успокояващо, сякаш пясъкът отнасяше със себе си всички проблеми, който някого може да има, а шумът на вълните се сливаше в приятна симфония със звуците от кръжащите наоколо птици.

Времето бе топло и слънцето топлеше всичко наоколо.Това ми харесваше,но и често като ми се спеше,ме дразнеше.Бях от тези,които често си мениха мнението и ако сега нещо ми харесваше,вероятността след десет минути да го намразя,бе голяма.Тава бе и днес.Когато слънцето ме събуди,го мразех,а сега му се наслаждавах максимално.
Вървейки с Кат,водихме приятелски разговор,без да споделяме нищо лично на този етап.Лицата ни бяха украсени с нашите лъчезарни усмивки и нямахме нужда от нищо повече.Лично на мен,друго не ми трябваше освен това хубаво време и една позната.Не можех да нарека Кат приятелка,щото все още бе много рано за това.
Поглеждайки към нея с усмивка,отговорих на въпроса й.
-Не знам с точност.От доста време,а ти?-обърнах поглед напред и се загледах в далечината,където видях една скала на която можеше да седнем и да си говорим с часовете.Да обсъдим някой мъж,да говорим за мода и какво ли не още.Е за мода,защото самата аз бях в тази сфера и просто модата ми бе слабото място.

Слънцето напичаше с цялата си сила. Явно днес нямаше намерения да се скрива зад мрачните облаци. Понякога черните облаци много напомняха на Кристин за нейната същност. Бяха същия цвят и правеха същото като нея - спираха щастието на другите, прикриваха всяка последна частица надежда у другите. Тя наистина искаше да забрави и да се откъсне от този свят, но нещичко винаги и напомняше за това проклятие. Кристин отърси мрачните мисли с усмивка и се замисли върху думите, които трябва да подбере за следващия си отговор, защото той не беше хич простичък отговор.
- Ами.. нещо подобно, но за известно време не бях тук. - отговори простичко брюнетката и се усмихна.
Този въпрос бе доста спорен, защото брюнетката беше израстнала тук, но повече от половината си живот, който не беше много кратък, не бе прекарала тук. Доста често се чудеше защо изобщо се върна тук, но както казват "Каквото и да правиш, където и да ходиш, рано или късно с озоваваш у дома." Проследих погледът на Елизабет и се досетих какво си мисли, за това когато наближихме скалите, близо до разбиващите се вълни, седнах без да я питам дали иска да поседнем за малко.