1350 г., Хувгорден

***

Духът на Делореан странстваше из ледената скандинавска земя. Пуста, снеговита... Никъде не се виждаше и следа от човек. Нямаше дървета, нямаше и животни. Полето бе напълно пусто. Снежна виелица навяваше сняг на големи парцали в това забравено от бога място. Но това не пречеше на Делореан. Той бе мъртъв от близо 70 години, смърт, която той бе посрещнал преждевременно, но с радост, че е получил отмъщението си. Но не можеше да напусне този свят. Нещо го мъчеше, но той продължаваше да витае из въздуха. Не след дълго забеляза едно селце в далечината. "Хувгорден ще да е това" - каза си той, и продължи към него. Изведнъж от нищото пред него изскочи един човек, който разпери ръката си пред него, все едно му казваше да спре.

- Ти ме виждаш? - попита Делореан странника с глас на изненада и учудване. Досега не бе срещал простосмъртен, който да може да го види

Беше мъгливо утро някъде в покрайнините на викингското селище. Както всеки друг път, Идрис, предрешен, този път като пътуващ знахар, който цереше раните на ранените войни, за което получаваше защита, храна и признание, макар все така да го гледаха с недоверие заради острия му, пиперлив акцент, който пареше слуха на местните. Ала сега ърлът беше болен от нещо незнайно, което пресушаваше вените му и бе обезцветило лицето му, гласът му беше хриплив, на моменти почти зачезващ, а зениците му бяха мътни като водите на реките по време на дъжд.
Сега Идрис събираше билки в покрайнините на селото, и дори не бе осъзнал колко се бе отдалечил от последните следи на цивилизацията. Чуваше вълчи вой някъде в планините зад гърба си, а конският тропот бе някакво далечно ехо. В дисагите си събираше последните пожълтели треви, тази година урожаят беше малко, и както изглежда, лечебните треви също. Шумоленето на някакъв храст го изкара от транса му, придружен с някаква източна протяжна мелодия, която излизаше измежду пресъхналите му устни. Обърна се и погледна зад себе си срещайки почти прозрачен облик на дългокос викинг. Не го познаваше. Помнеше лицата на всички, които бе погребал.
- Да! - заяви той и пусна последните зрънца хвойна в джоба на робата си. - Да, виждам те, а ти изглеждаш прекалено удивен за дух.

- Досега не съм виждал простосмъртен, който да успее да ме види. - викингът отново върна сериозното и хладнокръвно си лице и поведение моментално.

Последва момента на неловка тишина. Викингът гледаше втренчено, все едно, че всеки момент щеше да разкъса бедния селянин на парчета. Е, ако можеше де... Все пак той бе дух, а както знаем, духовете не могат да разкъсат никого. Делореан бе видял доста неща през така наречения си "живот", но никога, макар и само видимо прост човек, който да успее да го види. Той понечи да започне разговор:

- Е, аз съм Делореан, бивш военачалник на Малмьо! - и извади меча от ножницата си, макар и неистински, и го вдигна към небето. Това бе неговият начин за поздравяване, ръкостискането му беше непонятно, все пак той бе викинг, а не разглезен войник от Средноевропейските държави.

А ти как се казваш, страннико??? - попита той после с гръмовен глас.

Беше някак комично да наблюдава умрял викинг да го заплашва с със също толкова неживото си оръжие. Понечи да каже нещо, ала думите му бяха задавени от смях, който излезе на пресекулки от гърлото му, повече приличен на внезапно сполетяла го кашлица, отколкото на разсмиване. Натъпка в устата си лист маточина, за да изглежда по-непринудено и сдъвка звучно.
- Може би просто не си достатъчно внушителен, че да ти обръщат внимание. - дори и духовете, особено тези като настоящия с излишък от себелюбие, имаха самоуважение и ранимо его, по което Идрис нанесе вербален буздуган, докато най-прилежно сортираше изобилието от треви, намиращи се в платнената мешка. Размаха пред носа на духа някакво нищожно листо, което порази безплътното същество с кихавица.
- Повечето простосмъртни не знаят и за действията на белия оман върху привиденията. - изричаше простосмъртни с някаква насмешка в тембъра, едва доловима дори за съществата от отвъдното.
- Казвам се Идрис. - рече младежа. Защото именно това бе на вид, едно момче, тъкмо навлизащо в съзряването с плаха крачка - нищо и никаква торба с кокали с насмешлива физиономия и прекалено чепат характер. Обикновено минаваше с номера, че е семеен занаят, когато го попитаха как така е толкова вещ в знахарството. И любопитното бе, че мнозина се улавяха на лъжите му.
- Е, Делореан, бивш военачалник на Малмьо, имаш ли други намерения, освен да губиш от ценното ми време или мога да си тръгвам. Чака ме умиращ ърл на легло исъдейки по миризмата, която се носи от него, не му остава много още.

- Този ърл, кажи ми името му, може и да познавам някои от предците му! - каза Делореан заповеднически. Той не бе свикнал да не му се подчиняват и очакваше младежът да му отговори веднага. Също така Делореан бе бесен, заради кихавицата, и по всичко личеше, че няма да толерира такава дързост. Стискаше меча си (доколкото бе възможно) силно, и сякаш се канеше да удари младежа със всичка сила.

- Кажи ми, Идрис! Кой е този ърл! - повтори още веднъж Делореан, при вида на самодоволната усмивка на хербариста. - И какво значи тона, с който произнесе "простосмъртен"? Какво искаш да кажеш с това? Какъв си ти всъщност???

Идрис оглеждаше с любопитство привидението на викинга. За пръв път виждаше толкова разярен дух, който дори ламтеше да завърже свада. Обикновено призраците, които бе срещал бяха клети същества, бездушни и безгръбначни във всеки смисъл на думата, заети с това да оплакват несправедливата си съдба, да ридаят и вият, но не и да замахват с призрачни мечове, заплашвайки едно, на вид, нищо и никакво дете, каквото бе Идрис в очите на всички онези големи, русокоси мъжаги, миришещи на мъст и похот, с брадви и блеснали от лудост, погледи.
- Разговорлив съм по принцип...-подхвана божеството, като с едната си ръка ровеше из джоба на робата си, в търсене на нещо. - ...но, мамка му, заинатя ли се, езикът ми не можеш развърза.
Сбърчи бледният си нос и все по напористо започна да изследва привидението.
- Не искам да те обезкуражавам, войниче, но колкото и да размахваш тоя меч, това не променя факта, че той е безполезен почти колкото теб...поне в твоите ръце. - с лукава физиономия, Идрис разсейваше викинга с приказки, докато не се докопа до дръжката на оръжието и не го притегли със сила, необичайна за едно простосмъртно тяло на момче. В ръцете му острието оживя, бе също толкова реално, колкото и самият Идрис.
Завъртя го около себе си веднъж-дваж, отдавна не бе усещал тежестта на оръжие в ръцете си, защото се смяташе за пацифист, а и с възможности като неговите, груба сила съвсем не бе необходима.

Изведнъж мечът се извъртя в ръката на Идрис, удари го силно в стомаха с дръжката, и се отскубна от ръката на младежа, като се спря в лявата ръка на викинга.

- Признавам, не бях виждал такова нещо, но май въртенето на меча не ти се отдава. Или поне защото аз се намесих де. - каза Делореан с лека усмивка.

- Та сега чакам отговор - кой е този ърл, който те чака на легло. Познавам всички ърлове по тези земи, някои от тях са ми съюзници, други - смъртни врагове. Просто искам да знам докъде са стигнали, това е всичко. - каза викингът спокойно, като прибра меча си в ножницата.

Младежът още се държеше за корема, явно ударът с дръжката на меча бе по-тежък, отколкото е очаквал. Със сигурност не е мислел, че викингски дух може да притежава способност като телекинеза.

Идрис измуча тихо и се преви. Беше забравил що е болка, особено такава, нанесена от разярен викингски дух, който имаше проблем с отказите и разгулното поведение на богове, обладали телата на малки момченца. Е, беше различно усещане, а Идриг приветстваше нововъведенията в простичкото си, аскетично битие, което се уповаваше на строгия пост, който го лишаваше от всички блага, на които може да се наслаждава същество като него - да всява хаос, да кара простосмъртните да коленичат в нозете му и прочее все такива приятни на вид неща, за които жадуваше като морен пътник насред безлюдна тайга.. Е, оставаха му плътските удоволствия, чашата медовина в петък вечер и дълбоката признателност на хиляди селяни, от която черпеше част от силата си.
- Нямаш си на идея колко много други ме чакат на легло, освен ърла.. - думите му бяха пречупени през призмата на един друг контекст, който говореше за сладострастната природа на божеството. Идрис обичаше да се замесва във всякакви авантюри, но най-много предпочиташе любовните, и честно казано не се интересуваше нито от възрастта, социалния статус или пола, на съществото, което бе събудило в него желание. Мнозина свещеници бяха загубили главите си заради ереси в една английска провинция именно защото божеството имаше склонност да си ляга с каквото му падне.
- Ърл Людвиг. - изплю най-сетне той, като се изправи все със същата самодоволна усмивка на славен победител.
– Имаш ли още въпроси, о, велики викинго?! - с ирония подхвърли той, като отново размаха пред носа му китката бял оман.

Делореан този път не кихна заради белия оман. Лицето му се изпъна в блажена усмивка и той промълви:

- Втори път няма да ме вържеш с този номер, страннико. И съм изненадан, че хлапето на Гром'хаар е успяло да доживее до дълбока старост. Когато го видях за последно, дори не знаеше как да държи оръжие. Ще ме заведеш ли при него? Прадядо му ми беше близък приятел и съюзник. - помоли учтиво Делореан, което силно изненада Идрис.

Изведнъж настъпи буреносна промяна, която озадачи Идрис. Културното общува на викинга, добронамерения той и подбраните думи не бяха обичайни за този разярен викинг с кървясали очи, жадни за военно зрелище и мъст. Щом нещо толкова коренно като закален мъжки характер се променеше до неузнаваемост, то непременно това означаваше, че желаното от него надминава собственото му себелюбие неколкократно.
- И защо толкова много искаш да се видиш с ърла? - поинтересува се знахарят, все още с непонятна гримаса на лицето - ту се чудеше, ту се дразнеше, ту съвсем не му пукаше, но се опитваше да задържи разговора жив - нещо, което, очевидно не се стараеше да стори с ърла.
- Часовете му на тази земя са преброени! Нима искаш другарче за вечността - ще си организирате призрачни запои, ще се съревновавате с невидимите си мечове, сиреч, идилия... - до някъде последните му размишления се отнасяха повече за неговата собствена съдба, отколкото за чуждата. Да си многолетно божество можеше да бъде безкрайно отчайващо и самотно занимание.
- Ще те заведа при ърла, но ти какво ще ми дадеш в замяна?

- Искам да ГО видя, а не ДА СЕ видя с него. Това са две различни неща. Другарите са вечността са много - те бродят по земята, а колкото до схватките, запоите и другите - ние сме духове, не можем да правим такива неща. А и какво трябва да ти дам в замяна на това, че ще ме заведеш при ърла? - попита Делореан със скрит сарказъм.

Той мразеше размените на услуги в стил "Какво ще получа, ако направя това?". Викингите бяха на принципа "Днес аз на теб, утре ти на мен!" и това си бе абсолютен неписан закон, който не можеше да бъде променен по никакъв начин. Разбира се, младежът нямаше как да знае това.

- E, аз няма как да знам това, нали така? - начумери се Идрис, като на ум си отбеляза, че харесваше хрисимия викинг повече от този, който седеше сега насреща му и се въсеше с вежди като буреносни облаци. Представяше си го, когато е имал щастието все още да бъде жив - изглеждаше като истинско страшилище, което прогонва само с вида си враговете от бойното поле. Сега бе просто сърдит дух само за подигравки. Би му станало жално за него, защото, противно на очакванията, Идрис притежаваше завидна доза съчувствие за онези в немилост, но този тук съвсем не се опитваше да се впише именно в кастата на клетниците. Бе глупаво горд, което в неговото положение бе комично.
- Не знам, Делореан, бивш военачалник на Малмьо, какво би ми предложил ти за моята помощ.. Защото аз не съм от ония, които подават ръка само заради нечии мили очи...а твоите даже не са и мили.