50 пр Хр., провинция Тракия.

by **- idrys.** Съб Апр 19, 2014 2:15 pm

Кохортата сновеше като черна река по хребета. Времето беше сухо, горещо и из въздуха се носеше миризмата на гангренясало месо и смърт от ранените, които едва кретайки се бореха с миража от мараня, който караше нажеженият, гъст въздух да трепери като фустите на девойка. Мнозина бяха отделили от легиона, вече пленени от оазиса, който ги бе отвел в подножието на планината, където се простираше непроходим горски терен - смъртен капан за всеки, дръзнал да престъпи веднъж зад стената от зелени къпинаци, от които се чуваше крехтенето на морни щурци.
А беше едва ранния предиобед.
Императорската рикша се клатушкаше някъде в далечината, съпровождана от водоносци и няколко клетника, които с листа от репей разхлаждаха въздуха около белия балдахин. Отпред и отзад я пазеха три реда конници, чиито доспехи заслепяваха част от пехотинците, обърнали поглед назад.
Отзад се дочу сподавен залп и един от конниците с шлемове с пурпурен гребен изпревари колодата от стенещи и морни войни. Беше от трупата на личната императорска гарда. Спря се почти до Идрис и го привика с една ръка, а другата държеше на поясницата си, върху дръжката на меча си.
Идрис престъпи към него, влачейки с лекота тежките окови около глезените си, които продължаваха нагоре, опасваха кръста, китките и сетне шията му, където се забелязваше голям елипсовиден оникс, който затваряше кръга от вериги.
- Императорът иска да те види. - сухо съобщи той и божеството се зачуди как се бе сдържал да не се изплюе върху му. За никого не беше тайна, че присъствието му сред легиона не беше желано от повечето войни, страдащи или от страхопочитание, или от някакъв вид извратено суеверие, наследено от предците им. Малцина, дори единици, бяха виждали в живота си божество, а дори по-малко чуждоземно такова, каквото бе Идрис. Той идваше от кътче далече от тия земи, някъде, където Изтока и Юга се докосваха и срещаха Ръба на света или поне така се говореше.
Преминавайки покрай робите, оковани, също като него, дочу окуражителното им жужене и стотици пожелания за смърт на императора. Отвърна им с пасивно мълчание.
Достигайки до шатрата го посрещнаха няколко остри взора, всичките почервенели от недоспиване и жажда за кръв. Младо момиче, може би още дете, му подаде глинена купичка с вода, а завесите на спрялата рикша се отвориха.

by **ultraviolence.** Вто Апр 22, 2014 1:06 pm

Жаркото слънце пареше кожата му и струйки пот се стичаха по лицето му.
Яздеха вече седмици наред и Аурелиан се притесняваше за свитата си. Малка част от бойците му не бяха успели да издържат на нищожните запаси от храна и вода и умряха, но това не му попречи да продължи напред. Хората знаеха за неговото съществуване. Познаваха го като Аурелиан Завоевателят и всеки път, когато чуеха името му, настръхваха. Той обичаше да играе тази игра и в последно време тя се бе превърнала в единственото му развлечение.
Аз съм вселенската душа, казваше си той, живея от цяла вечност, ще живея още толкова. Животът на тази земя омръзва, когато няма забавления.
А той се забавляваше точно по този начин – завладявайки различни територии, борейки се за надмощие. И винаги печелеше. Нямаше случай, в който да падне в битка. Съжаляваше единствено за изгубените си довереници, които се бяха били рамо до рамо с него.

Вселенската душа не може да бъде унищожена. Тя ще съществува винаги, затворена в силно тяло, което да я брани.

- Наближаваме легионът, господарю! – верният му скуайър внезапно се появи, едва удържайки буйния си кон. Спря до Аурелиан, огледа го предпазливо, след което се усмихна и му подаде мех с вода. – Имаш нужда от почивка.
Харл не каза нищо. Взираше се в очите на довереника си и също се усмихваше. Прехапа долната си устна и пое водата, която му бе предложена.
- Това, че понякога ти позволявам да се разпореждаш в леглото ми, не означава, че имаш правото да ми казваш какво да правя или от какво имам нужда извън него, нали? – студената течност си проправяше път през гърлото му, а чувството беше прекрасно. – Колко са?
- Не зная със сигурност – отвърна момчето, свело засрамено погледа си надолу. – Много са, но мисля, че не са всички.
- Трябваше да ги пребориш – засмя се Аурелиан. – Един по един. Ще бъдеш наказан, момче – засмя се отново и за пореден път прехапа устната си.

Всъщност скуайърът му беше прав, като твърдеше, че има нужда от почивка. Може би два или три часа сън щяха да му подействат добре. Но точно сега нямаше време за губене. Докато събереше свитата си и докато опънеха палатките си, щеше да се смрачи. Борбата не можеше да чака...

by **- idrys.** Вто Апр 22, 2014 1:31 pm

Гърлото му беше сухо като почвата на тази пустинна земя, ала Идрис не пое съда с вода, защото се опасяваше, че може да е токсична. За последните три месеца, които бе прекарал в плен, Клавдий бе изпробвал върху него всички познати билки, отвари и прочее лекове, за да види какво точно би успяло да нарани все пак тленното тяло на божеството. И въпреки, че бе приел човешка форма, Идрис знаеше как да я брани. Единствената слабост, която имаше бе проклетият оникс, за който предполагаше, че никой не подозира. Е, освен събратимите му - езическите богове от всички страни, пръснати по света като шепа несретни болни души, изгубили благоразположението на небесата. Един от тях, някакъв египетски всезнайко, който му имаше зъб още от Каменната ера по ред причини, бе направил донос за неговата уязвимост като заплата за всичките хитри номера, които безсмърната му гърбина бе понесла благодарение на Идрис.
Да, Идрис бе чудесен атлет, разбираше се добре с людските езици от всяко крайче на тази необятна земя, приготвяше чудесни лечебни отвари, но най-големият му талант бе да си създава врагове. И в момента стоеше в краката на един, чиито предци три поколения назад бяха загинали именно от неговата божествена ръка. Отдаваше всичката тази неразбория на коварното си чувство за хумор, което го бе накарало една вечер да се промъкне в императорския дворец, предрешен като продавач на грънци и да изколи де що бе видял ален плащ.
Клавдий се надигна тромаво от трона си в рикшата, надвеси се заплашително над изкрантавялото, но все така бяло като девствен сняг, тяло на Идрис и го зашлеви през лицето. Ехото разнесе звука от плесницата на всички страни и доходи обратно до върха на билото.
- Все още не говориш,а, нищожество... Може би трябва да изпълня обещанието си и да те хвърля на армията - пък те да решат какво да правят с теб... - императорът пламенно водеше монолог, а Идрис броеше песъчинките по окървавените си колене, видимо съвсем не заинтересован от заплахите, докато един от войниците - дрипав, червендалест нисък и с остатъци от помия по лицето не се затича към балдахина крещейки: "Нападат ни, императоре, нападат ни!". Първоначално Идрис си помисли, че са разбойници, които щяха да им препречат пътя, да оберат всичко ценно и да изчезнат като мираж сред дюните, ала чу бойния вик на дузина тръби зад себе си.

by **ultraviolence.** Вто Апр 22, 2014 8:02 pm

- Бийте се не само за краля си - извика силно, заставяйки с коня си пред цялата войска, - а и заради вас самите. Не мислете през цялото време, че ми помагате да завоювам тази територия за себе си; тя е и ваша.

Мъжете от гвардията му едва чакаха да чуят тези думи, нададоха вик на щастие, в който се отличаваше и яростта им, а сетне се втурнаха напред, сякаш конете им бяха гонени от вятъра. Клавдий явно бе неподготвен, защото хората му изглеждаха изненадани от съвсем неочаквано нападение. Аурелиан се усмихна широко, наблюдавайки лицата на противниците, готови да се срещнат със смъртта си. Поне той обичаше да дава правото на избор.
- Предайте земята си на по-висшите сили – изкрещя той, стисйаки копието си в ръка – или умрете, губейки всичко.

Хайде, Клавдий, покажи се, бий се с мен...

Войниците на Харл вече бяха нападнали. В пустошта се носеха викове и миризма на кръв, още по-гореща под парещото слънце. Аурелиан дръпна юздите на коня си и запрепуска към рикшата, която се виждаше в далечината. Нещо му подсказваше, че Клавдий е там. По-слабите щеше да остави на своите довереници, но Императорът искаше само и единствено за себе си. Не, че двамата бяха имали някакви стари вражди – о, не, няма такова нещо. Дори Клавдий не знаеше за съществуването на Аурелиан, навярно. Може би в мислите му, както на всички останали, бе заложена идеята за вселенската душа, но кой би предположил, че тя притежава тяло? И то толкова силно, толкова секси, изпълнено с мъжество, мощ, надарено с какви ли не хубави качества.

Черният му кон помиташе всичко, което се изпречваше на пътя му. Наближаваше рикшата, а усмивката не слизаше от лицето му. В мислите си иронизираше великия Император, който навярно се излежаваше спокойно, докато хората му се биеха. Почиваше си в горещото време, докато народа му умираше. Конят му изцвили, вдигайки се на задните два крака. Аурелиан за малко щеше да падне на земята, но бързичко успя да овладее положението. Причината за случилото се беше младо момче, което бе вдигнало ръце пред лицето си, за да се опази. Изглеждаше доста необичайно. Аурелио забеляза оковите, които го държаха в плен. Роб? Слуга на Клавдий? Нима толкова младо и невинно на пръв поглед същество можеше да бъде създадено, за да робува на някаква проклета свиня?

by **- idrys.** Сря Апр 23, 2014 5:20 am

Всичко се случваше толкова светкавично.
Ордите се разцепиха и се разпиляха по всички страни на безкрайното, сухо поле, станало жертва на неумолимостта на обедния жар. Въздухът се сгъсти дори повече и сега бе като стъклен, изпълнен с миризмата на пот и прясна, димяща кръв. От всичката тази наситеност на сетивата, главата му се замая - стана тежка, трудно подвижна, като оловен къс закрепен за раменете му.
Маранята създаваше прозрачна, но плътна завеса, през която бе трудно да се прогледне. Размазаните образи сякаш летяха във въздуха зад стената от горещ въздух. Идрис премрежи очи и всичко за миг остана статично. Не чуваше дори рева на офицерите, които направляваха разпръснатите пехотински орди, от конете си. Чу се тъп удар, залп, сетне вик и един от главнокомадващите падна повален.
Докато наблюдаваше засадата, която се разиграваше зад гърба му, уверен, че в момента е в безопасност, усети по гърба си студената, исполинска сянка на нещо черно и непознато, което миришеше на лавър, средиземноморски цитруси и кедрови клонки. Извъртя се, а от другата му страна бе надвиснала грамада - необуздан кон, който бе на път го смачка, преди конникът отгоре му да дръпне юздите и да усмири животното, изправено на задни крака. Конникът беше достолепен. С ризница и одежди, каквито не бе виждал по тия земи, и като се замислеше, изобщо. Не беше местен, защото тукашните хора бяха бедни, дрипави и безволеви, нямаха свои владетели и не яздеха. Бяха земеделци, чиито сърца златото не радваше. Този тук - с дебел нагръдник от гравиран метал и пояс от фини материи не принадлежеше на тази, и на никоя позната на Идрис, земя. Гледаше право в очите му, а сякаш през него. Ако имаше силите си сега..само ако можеше да се докопа до ума на Клавдий.. Ала уви. Беше безучастен дори в собствената си участ в този миг. Освен липсата на защитните си сили, имаше и незавидна липса на дрехи. Тялото му едва бе покрито около кръста с феерична препаска и кърпа - така, както Клавдий го бе извадил от собственото му легло в нощта на залавянето му.
Остана си все така превит, едва дишащ, в ембрионална поза в краката на императора, който бе извил лице в гримаса на ужас и недоумение, размахвайки ръце в страни като бездушна и безволева марионетка, в опит да направлява малкото си останали военни сили.
Идрис видя как конникът посягаше към ножницата си, за да извади оръжие. Ясно бе - щеше да посече Клавдий, който дори нямаше оръжие, препасано около кръста.
Но след това какво?

by **ultraviolence.** Чет Апр 24, 2014 6:08 pm

За миг забрави за случващото се. Взираше се в младоликото момче, лежащо в краката на Клавдий. Внезапно усети силното желание да го освободи, да сложи край на мъченията, на които безмилостното чудовище го подлагаше навярно.

- Кой си ти? – изръмжа Императорът, видимо изненадан от нападението на врага, за чието съществуване едва ли бе подозирал до този етап.
Не, че Аурелиан беше враг. Той не можеше да мрази, нито да обича. Просто обичаше да си играе на война, да завладява територии, да създава собствени светове, с прекрасни условия за живот за хората, които му се доверяваха. Именно доверието бе най-важно в този свят, а не обичта или омразата.

Утопичен свят, казваше точно той, когато някой от по-приближените му попиташе. Да, точно такъв. Свят, който нямаше да бъде раздиран от войни, нямаше да бъде изпъстрен от кръв и страдания. Всяко едно нарушение на правилата щеше да бъде наказуемо и така никой нямаше да посмее да сее смут. Може би един ден щеше да му писне да се занимава с тази толкова просташка игра, но този ден нямаше да дойде скоро.

Кой съм аз? Твоята гибел, Клавдий. Краят на дните ти.

Стискаше меча с дясната си ръка, все още гледайки към младежа, който не изглеждаше никак добре. С него щеше да се занимае после. За пореден път дръпна юздите на коня си, който изцвили и пристъпи внимателно напред към Великият Император. Аурелио се усмихна, а устните му разкриха два реда прекрасни бели и блестящи на слънчевата светлина зъби. Войнствените викове продължаваха да ехтят из цялата пустош, но той не им обръщаше внимание. Ръката му потрепна. Вдигна меча и с един съвсем прост замах отнесе главата на Клавдий. Тялото му се просна безжизнено в нагорещения пясък. Краят на един Владетел. Само това, да. Нищо повече. И земята вече е на Аурелиан.
Харл слезе от коня си и уверено се приближи до треперещото, въпреки жегата момче. Свали стоманената си ръкавица и внимателно го докосна по рамото. Той повдигна глава, по лицето му се четеше неразбиране.
- Добре ли си?

by **- idrys.** Чет Апр 24, 2014 6:56 pm

Всеки друг навярно би изпаднал в дива паника при вида на търкаляща се глава в близост до босите си нозе. Ала Идрис просто безцеремонно отметна назад своята, която все още се намираше на мястото си, погледна презрително към застиналите във вечността очи, пълни с ужас, в които стъклено се отразяваше образа на, окъпаното в ситни пръски кръв, лице на непознатия войн. Тялото на Клавдий бе разтърсено от последна конвулсия на горещата плът - пръстите за последно леко се присвиха, а целият торс затрептя като завесата от мараня, която се спускаше над напоената с алена плазма, земя.
Беше като пиле.
Император, ала пиле.
Също като предците си.
Идрис гордо очакваше участта си, взрян в безизразния поглед на палача, който все още застрашително държеше меча си високо. Мъжът се наведе над божеството и в сянката то съзря как една гола ръка се протегна към него, но не, за да го посече, а акуратно, сякаш като ангелска целувка, да докосне парещото му, сухо рамо. Идрис без свян и страх размърда устни, но между тях се измъкна само сподавен стон. Гърлото му бе прекалено сухо, за да възпроизведе какъвто и да било звук, различен от предсмъртни хрипове.
Осени го идея, която пропълзя по всяка клетка на изнемощялото му тяло само за един миг, за да го скове в следващия в безкрайно, агонично очакване.
Той вече не бе притежание на Клавдий, както и тези земи. Сега всичко, включително и неговото тленно и безпомощно тяло, принадлежаха на незнайния чуждоземец с гравирания нагръдник и налудничав поглед, който без дъх дори бе отнесъл главата на императора. Що за умисъл обхождаше неговата? Неизменно, Идрис нямаше да бъде възкачен на трон, нито дори освободен. Вече виждаше съдбата си да се разиграва като пиеса в съзнанието му - щеше да завърши като домашен роб, сервирайки вино и храна на смугли отрепки, или по-лошо като такъв, в нечия постеля, където буржоазни варвари щяха да издевателстват над него. Сега нямаше да бъде изправен пред тези проблеми, ако бе избрал да обладае тялото на немощен старик...
От легиона на Клавдий бяха останали жалки огризки - няколко все по-малобройни роти, които се предаваха една по една пред вражеските войски. От императорската стража не бе останала и една жива душа, а робите стояха в средата на бойното поле - непокътнати. Римските знамена бяха запалени, шатрата зад него също гореше, а той все още се намираше в краката на победоносеца, който го изследваше сякаш бе екзотична птица от далечен край.
Що за засада бе това?

by **ultraviolence.** Съб Апр 26, 2014 4:01 pm

Скуайърът на Аурелиан бе дошъл, заставайки до него. Той също се взираше в пленника, който все още не бе проронил нито дума. Доста невъзпитано от негова страна, ако трябва да сме чести. Поне беше достатъчно смел да гледа в очите на Харл. Друг на негово място би се изплашил.
- Битката приключи, господарю – рече скуайърът му. – Почти всички от войниците на Клавдий са мъртви. Какво да правим с останалите?
Имаш ли меч? Разбираш ли от война? Владееш ли копието? Мислил ли си досега стратегии? Ти си просто един виночерпец, слуга, който споделя ложето ми.
- Решенията ги взимам аз, момче – хладно отвърна Аурелио, а думите му стреснаха бедничкия скуайър. – Ще останат живи. Ще отпътуват с нас към земите ми, а ранените нека се мъчат още малко. Тяхна е вината, че са се включилия в боя. А сега, ако обичаш, остави ни сами.

Скуайърът кимна покорно и се оттегли.

Лек ветрец полъхваше от време на време. Нощта се спускаше с всяка една изминала секунда. Скоро слънцето щеше да залезе, а жегата щеше да си отиде с него. Поне за няколко часа щеше да си отдъхне от горещината на пустинята.
- Кой си ти? – отправи въпроса си към младото момче, което все още не се бе изправило. – Защо Клавдий те е държал в плен?

А сега какво?
Какво се очакваше от него да направи? Трябваше ли да го освободи? Да го пусне да върви по своя си път или да го вземе със себе си? Беше красив, това не го отричаше. По-красив от всички онези момчета, с които бе прекарвал нощитите си много, много години наред. Може би щеше да му намери работа в домакинството, а вечер щеше да го привиква в спалнята си. Интересно му бе каква ли история притежаваше това бедно на пръв поглед създание?

- Вода? – отвори меха, който скуайърът му бе оставил преди малко. – Изправи се и говори. Кой си ти, попитах?

by **- idrys.** Съб Апр 26, 2014 5:38 pm

Четири години тираничните методи на Клавдий не бяха дали резултат. Почти хиляда и петстотин нощи не бе промълвил и дума. Езикът му бе омекнал от всичкото това мълчание - сега беше просто ненужно парче сухо месо в устата му, което се надигаше единствено, в миговете когато не можеше да възспре тялото си да реагира на агонията, причинена от камшиците по гърба му, от раздраната плът по коленете му, когато коленичеше върху царевичните зърна или когато последната надежда го напуснеше и хуманността в него го накараше да издаде сподавен вой, с който искаше да прогони безизходицата.
Един нагизден чуждоземец нямаше да го пречупи.
Не и след всичко, което бе изтърпял.

Единственото, което прие от чуждите команди и на което се поддаде, бе това да се надигне от земята, по-стоически от всеки митологичен герой, по-силен от всеки титан, по-достолепен от всяко друго божество. Дори скуайърът на незнайния конник леко отстъпи назад щом го видя. Бедното дете, нима никога не бе виждало бог в окови?!
Оковано или не, едно божество никога не трябваше да излъчва безпомощност.
Идрис, надигна с лекота ръката си, още обхваната от тежките вериги и избърса с опакото й потното си чело и кръвта, стекла се отстрани на напуканите му, като пустинна земя, устни. Прокара пръст едва видимо по оникса, докато връщаше ръката си в изходното й положение. Все още беше там и все така пареше върху гръкляна му, притискаше могъществото му, поглъщаше цялата му сила.
Проклето парче скала.

Младият оръженосец на конкистадора подаде меха към своя господар, който той прехвърли към Идрис, ала божеството не реагира ника, дори не се протегна, за да поеме манерката. Колкото и жаден да бе, здравия му разум и вроденото му упорство не му позволяваше да приема нищо от никого, особено от онзи, който щеше отново да го пороби.
Непознатият победоносец го гледаше с изумление и пламъче ненавист заради своенравието му, неприсъщо дори за роб. Нищо чудно. Все пак Идрис най-нагло се взираше в тъмните му, като смола, очи и се смееше безгласно, само със своя кехлибарен поглед. Би се изплюл върху чуждите сандали, попили пръски кръв от тази на мъртвия император, ала устата му бе твърде пресъхнала за подобен театър.

by Sponsored content

50 пр Хр., провинция Тракия.

50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.

Re: 50 пр Хр., провинция Тракия.