Before 7 months...

Значи така стояха нещата от другата страна… Очакваше повече. Вярваше, че душите отиваха в отвъдното, а там ги очакваше забрава и опиянение. Е, нейната сигурно бе покварена, щом месеци по-късно бе изплюта обратно на земята, изритана като мръсно коте, ако ви харесва повече… Така започна всичко.

Мразеше ги, мразеше ги всичките. Емоциите, които изпитваше я плашеха. Те бяха по-силни от нея и рядко успяваше да ги контролира. Тя не бе такава; не бе отмъстителна. Вярваше, че някъде отвъд човешките възможности имаше сила, която наказваше лошите. Нещо като душевна полиция, която наказваше онези, които бяха празни отвътре; хора без капка морал. Всички те бяха такива. Как бе могла да бъде такава глупачка? Как бе могла да не забележи толкова очевидна подробност относно обкръжението си? За всички тях животът изглеждаше като песен. Живееха сред лукс, който се срещаше по страниците на бляскави списания, обличаха дрехи, които мнозина не можеха да си позволят, а те ги сменяха само за един сезон, те получаваха всичко посредством връзки и за тях липсваха ограничения, а събитията, които организираха и посещаваха биваха обсъждани седмици наред, докато всички останали живееха в тяхната сянка, приемайки да бъдат наричани загубеняци и какво ли още не. Сега тя бе една от тях, защото нямаше как да се върне в онази бяла къща с подобен на градския парк двор и стриктни правила. Тя бе мъртва и животът изглежда продължаваше и след нея. Не, те не изглеждаха никак тъжни от загубата на дъщеря си, но пък и защо да бъдат… Все пак тя не бе родната им дъщеря. Тя бе просто онази, която винаги са искали и след като бяха задоволили тази потребност, те продължаваха напред. Така мислеше, дори да не бе истина. След нейната смърт семейство Честърфийлд се бе разпаднало и в момент къщата бе обитавана от духа на г-жа Честърфийлд, защото друго не бе останало от нея освен една черупка. Гласът в главата на Аделайд обаче имаше своя версия. Повтаряше ѝ я цяла вечер и в момента русокосата сляпо вярваше на всяка една от думите.
Липсата ѝ изглежда не засягаше никого. Приятелите, които имаше, изглеждаха доволни все едно тя никога не бе съществувала и мястото ѝ винаги им бе принадлежало, а хора като тях винаги получаваха своето. Не и този път…
Чуждото докосване до тялото ѝ я накара да спре. Кожата ѝ наелектризира от студените тръпки, които плъзнаха под нея. Мразеше да я докосват. Преди не бе така, но смъртта променяше доста неща.
- Коя си ти? – попита рязко, обръщайки се към момичето. Странно нещо бяха спомените… Помнеше лицата, които я бяха наранили, но не и онези, които имаха друга роля в живота ѝ.

Алекс? Нима името трябваше да ми бъде познато? Съдейки по погледа на русокосата – да. Някъде сред всички онези тъмни улички в главата ми трябваше да заблещука един фенер и бледата му светлина да ми припомни поне малка част от нашето запознанство или каквото там съществуваше като вид отношение помежду ни. Нищо подобно. Спомените ми обичаха да си играят на криеница и бяха наистина добри в тази игра. Често чувствах онази тъпа болка, причинена от безсмисленото упорстване. Вероятно отстрани изглеждаше странно, взирайки се в нея без да имам основателна причина, но пък и тя го правеше, така че предполагам никоя от двете не съзнаваше колко глупаво изглеждаме по средата на улицата. Денят на няколко души вероятно бе станал с една идея по-хубав след тази гледка, накарала ги да се усмихнат или дори засмеят, защото аз бих го направила и това нямаше да е продиктувана реакция от онази тъмна частица, чието присъствие не можех да обясня, но предполагам имаше право да е там. Никой не се връща от мъртвите просто така, без последици. Винаги имаше някаква цена.
Отворих и затворих уста, приличайки на риба на сухо. Честно казано се чувствах точно като такава. Прекаленото вглеждане из липсващите спомени в един момент се превърна във взиране в нищото. Всяка една мисъл се изпари и бих оспорила твърдението на Декарт, че мисленето води до съществуване, въпреки че имаше вероятност и той да е прав и реално да не съм чак толкова съществуваща, колкото си мислех. Проклятие! Той наистина бе прав. Дори когато не мислех, аз продължавах да мисля… В това нямаше кой знае какъв смисъл, нали?
Нов опит да кажа нещо, но този път един навлажних устни. Не бях сигурна, че имам какво да кажа. Как да ѝ кажа, че не помня нищо освен смъртта си и бегли части от погребението си? Всъщност помнех малко повече. Помнех лица и понякога дори тези на напълно непознати ми изглеждаха някак познати. Нещо ме привличаше към тези хора и съвсем случайно се отклонявах от пътя си, за да ги последвам с надеждата, че ще си спомня нещо. Рядко се получаваше.
- Извинявай.. Изглеждаш ми наистина позната, но наистина не помня откъде. – опитах да звуча по-спокойно и наистина съжалявах за грубото си отношение преди малко. – Ъм.. Искаш ли да поговорим някъде другаде?
Честно казано улицата не бе най-удачното място за подобен тип срещи…