Крайбрежието

by **Olivia Noires;** Съб Апр 19, 2014 8:41 am

Искаше й се толкова много, да бе останала в Русия, но всичко се бе разпаднало в един момент нямаше й смисъл, за какво да се задържи там. Всичко, което беше важно за нея си беше отишло така, че и тя намери своя начин да си тръгне от мястото, където вече нямаше нищо за нея. Да, разбирате ли нещата бяха станали малко сложни, а може би дори и неприятни в някой отношения, но това не променяше всичко което се беше случило около нея.
Лив извъртя леко очи, като поклати глава ставайки от леглото поредния скучен ден, поредната облачна сутрин, поредния ден в който кожата й нямаше да се порадва на слънчевите лъчи, а напротив, студения бриз отново щеше да погали плътта й, докато правеше сутрешния си крос по плажа, който уви за нищо друго не можеше да използва на този етап.
Въздишка се прониза през устните й, докато тялото й се понесе с бавна мързелива крачка към банята, затваряйки вратата към себе си, изми лицето си, среса косата си вързвайки я на опашка, излизайки от банята отиде право при гардероба, вадейки чисто черния клин, черна тениска. Извади чифт маратонки и се облече и обу, взимайки айпода си, пъхайки слушалките в ушите си и излезна от апартамента, мразеше този квартал, мразеше тази сграда. Всичко тук беше дори по – мрачно от всичко останало, но нямаше никакъв избор, нито за по – добро бъдеще. Всичко беше повече от интересно, защо? Защото това пазене й идваше в повече, но можеше ли да избере друга съдба? Едва ли не? Слизането по – стълбите всеки път й идваше в повече, поредния вик от съседния апартамент, поредния пиянски скандал, ридането на нечия съпруга, може би дори майка. Но тя нямаше право да се меси в човешките отношения. Игнорира всичко това пускайки айпода си, от който зазвуча силната музика излизайки от блока си, момичето продължи по улицата излизайки на плажа, стъпките й отекваха в тишината на ранното утро, беше прекалено ранно, за каквото й да е било може би? Или не, можеше да бъде и време за лягане на поредния купонджия.
Момичето се абстрахира напълно и в мига, в който маратонките й докоснаха пясъка по плажа започна сутрешния й крос, сякаш лицето й се усмихна на вятъра, който погали лицето й. Слънцето се опитваше да пробие облаците, но просто малкото избили лъчи се появяваха, нищо повече.
Момичето толкова се бе съсредоточило, че нищо освен музиката която свиреше в ушите й, и погледа който следеше всяка стъпка която правеше, но винаги имаше нещо, което можеше да те извади от транса, в който си изпаднал. Без да вижда, без да чува, само усети как тялото й се сблъска с нечие, а гърдите й удариха нечий, но в първия момент не успя да реагира какво се бе случило, усети залитането на зад, а дупето й тупна на студения пясък. В първия момент поклати глава извъртя леко очи, в небрежността си или по – скоро невниманието си. Стана от земята и изтръска пясъка от дупето си с ръце, и тогава обърна внимание, на момчето седящо пред нея. Повдигна едната си вежда, а в следващия момент просто .Мъжа седящ срещу нея беше й толкова познат, но не знаеше от къде просто седеше и го гледаше, а красатата му сякаш я попари още повече. Имаше нещо толкова познато в мъжа срещу нея, сякаш не го виждаше за пръв път, шестото й чувство напираше в нея, но не знаеше къде го бе виждала.

-Съжалявам, не исках просто не гледах къде тичам. -Извини се тя като гледаше мъжа срещу нея, а онова чувство, че го познава от някъде се загнезди все повече в гърдите й. Облиза леко устните си, който бяха пресъхнали, а в следващия момент просто тялото й потръпна.
-Познаваме ли се от някъде? – от нервност просто изстреля тя, като пръстите и нервно започнаха да се кълчат един в друг.

by **▲.Noires** Съб Апр 19, 2014 8:59 am

Мрак. Тъмнина. Празнота. Безчувственост. Дори не помнеше кога ги бе допуснал в душата си. Беше минало толкова много време, че беше прекалено късно, за да се избави от тях. Разяждаха прогнилата му душа и оставяха единствено пошлостта, яростта и жестокостта в сърцето му. Беше сам, изгубен и безкрайно недоверчив. Съмняваше се дори в собствената си сянка и се обръщаше след всеки, решил да се взре в студените му сини очи за повече от секунда. Спасение за него не съществуваше. Може би преди време имаше частица надежда за Александър, но вече не. Беше умряла в деня, в който и Оливия.
Нашето момче вървеше босо по брега на плажа, чуваше как яростните вълни се разбиват в скалите, а морския бриз се сблъскваше с полуголите му гърди. Правеше стъпка след стъпка, а дори не знаеше къде отива. Просто вървеше, сякаш чакаше някакво чудо да се случи. От скоро бе в града или по-точно скоро се беше върнал. Нищо не се бе променило. Същото малко градче със същите банални безхарактерни същества, които изглеждаха сякаш еднакво в очите му и бяха способни да спечелят единствено неговото презрение.
Алек прокара влажния си език по долната си устна, премина с показалеца на дясната си ръка по нея и просто спря. Извърна се към морето и се загледа в далечината. Притвори за миг очи, а от гърдите му се отдели тежка въздишка, която сякаш се вряза в заобикалящата го тишина. Нямаше никой наоколо, но това повече го радваше, отколкото го натъжаваше. Нашият герой имаше особен характер. Никога не си бе падал по шумните места и големите компании. Предпочиташе тишината, спокойствието и моментите, когато можеше да дочуе мислите си, които често го терзаеха. Самият той беше наниз от противоречиви мисли и чувства, водеше непрестанна война със собствения си аз и това честно казано оказваше голямо внимание върху него. Беше се превърнал във вълк единак, но той не го смяташе като нещо лошо.
Алек поклати глава, подсмихна се тайнствено и продължи да върви. Мислите му се блъскаха хаотично в главата му и дори не видя момичето, което приближаваше бързо към него. Разбра едва, когато телата им се сблъскаха и сякаш това подпали погледа му. Сърцето му избухна в пламъци, срещайки очите й срещу своите, а цялото му тяло се вледени. Не можеше да повярва на онова, което вижда. Бе прекалено налудничево, за да е истина. Мъртвата му съпруга, стояща на сантиметри от него, дишаща и все така красива, както я бе запечатал в спомените си.
Алек преглътна сухо, но сякаш в гърлото му бе заседнала буца, която се опитваше да го задуши. Имаше чувството, че съдбата се подиграваше с него, че го изправяше отново пред същото изпитание, което му бе дала и преди. И самият той не мислеше, че ще се справи. Усещаше вкуса на предишния си провал и това караше сърцето му да забие още по-бясно.
- Познаваме се по-добре, отколкото си мислиш.
Успя да прошепне той, все още уловен в изненадата, че я срещаше. Но най-странното, което наистина успя да го обърка бе въпроса й. Нима не го помнеше? Нима бе забравила всяка низост, всяка жестокост, която той й бе причинил? Нима беше възможно да не помнеше чудовището, което беше той?

by **Olivia Noires;** Съб Апр 19, 2014 9:22 am

Интересно, но факт тя не го помнеше или не искаше да го помни или имаше нещо, нещо различно в нея или прекалено различно. Оливия присви очи и поклати глава, не искаше да казва нищо. Не трябваше да казва нищо, нима трябваше изобщо да казва каквото и да е било. Въпреки, че не можеше да съди някой, заради действията му без да знае от какво са предизвикани. А искаше ли да знае изобщо? Може би, някъде дълбоко в нея, нещо я човъркаше, искаше да разбере какво се бе случило с нея, но не излизаше на повърхността, там където трябваше да бъде. Притвори очите си, като въздъхна леко.
-Едва ли бих те сбъркала, но определено не знам от къде ме познаваш толкова добре. – прехапа леко устната си, като се обърна към него. В същност не знаеше какво да каже или пък трябваше да направи, може би щеше да е най – добре да не се забърква в нищо и просто да премине без да казва това, което бе казала, само и само да му припомни коя беше.Едната й ръка леко се надигна разтривайки вратът й, като след това застана и палеца и показалеца й започнаха да мачкат меката част на ухото й, което беше онзи знак, за лекото предизвикване на притеснението, което се зараждаше в тялото й. Не трябваше да позволява това да се случва, но уви нещо в нея не я остави да изкриви душата си и да го отмине след думите който той й бе казал . Защото знаеше, че шестото й чувство не беше грешка, може би го познаваше прекалено добре, за да остави нещата така и да го отмине, но просто не помнеше само онова шесто чувство се обаждаше в нея, но искаше да разбере нещо повече.
Подсмихвайки се нервно и поклащайки глава се замисли наистина какво да му каже, но уви сякаш всички думи изчезваха от съзнанието й или не можеше да формулира изречението, да намери думите, които искаха да излезнат от между устните й. Облиза ги нервно, а след това се приближи към него.
-И защо не ми кажеш от къде се познаваме толкова добре?Защото аз наистина нямам никаква идея – заяви му тя, успяла да каже нещо, което обаче явно нямаше никакъв смисъл, защо трябваше да е толкова трудно, защо трябваше изобщо да се сблъсква с този мъж и всичко в нея да бъде изпълнено с въпроси?Какво можеше да значи всичко това? Едва ли можеше да си спомни просто ей така, но сякаш нещо в нея й напомняше, че забравяше нещо, че имаше нещо, което го нямаше. Какво още можеше да изтърси по – глупаво от това, което беше казала. Сега оставаше и името да си каже, но щеше да е адски тъпо да го изтърси просто ей така от нищото, от вятъра. Може би беше най – правилното, да продължи с кроса си и изобщо да не казва нищо повече.
-Знаеш ли, не е никак важно, няма значение. А и миналото си е минало, нали така? Все пак, аз не знам кой си..Аз ще.. – изобщо нямаше да довършва, защото вече всичко звучеше адски глупаво. Просто се обърна и започна бавно да прави крачки, може би трябваше направо да тича отново, но сякаш беше изгубила желанието си, но точно в този миг, усети че нещо й липсваше, а да айпода беше паднал при сблъсъка им. Спря се и просто преглътна леко, осъзнавайки че ако той седеше все още там, щеше да срещне отново студените му очи. Но трябваше да го вземе нали? Да точно така, момичето се обърна леко въздишайки, като просто направи една крачка виждайки белия си плейър, приклекна леко навеждайки се и го извади от пясъка бършейки прашинките останали по него.

by Sponsored content

Крайбрежието

Крайбрежието

Re: Крайбрежието

Re: Крайбрежието

Re: Крайбрежието

Re: Крайбрежието