My mother told me I had a chameleon soul;

-Мога ли да стана нормален? – мъжки глас заговори.
-Може би. Ако се отдадеш изцяло на Бог. –обади се друг мъжки глас, но малко по-дрезгав. По принцип Мики въобще не вярваше в Бог. Не можеше да вярва в някого или нещо ,за което няма никакви доказателства за съществуването му.
- Бог няма да помогне. Той не съществува. - промърмори. Лежеше на адски удобен диван с много пухени възглавници в различни цветове. Не трябва ли всичко да е в един цвят, запита се. Явно този психолог е някаква арт натура. Въпреки ,че не беше облечен, като за този стил. Беше с бяла риза и черен панталон. Изглеждаше по скоро ,като бизнесмен ,а не като психолог. Да не забравяме ,че беше адски секси за човек чиято работа е да изслушва луди. Особено така ,както бе разкопчал първите три копчета на ризата си и се показваха няколко косъмчета от мускулестите му гърдите. Явно нарочно си бе избрал по-тясна риза за да му се виждат страхотните мускули. Мики се опитваше да не гледа много в него, защото щом погледнеше веднага загубваше ума и дума.
- Защо мислиш така? В библията пише... – и така започна да изнася лекцията си-както винаги- защо трябва да вярваме в Бог. Хармор не го слушаше. Никога не го слушаше, когато започнеше да говори за това. Ако не можеше да му даде някакви съществени доказателства-а той не можеше- защо по дяволите трябваше да изнася тази лекция?! Момчето затвори очи. Започна да мисли? Защо трябваше да е такъв? Ако съществуваше Бог наистина, защо е избрал точно той да е гей? Последното му заключение беше, че живота е шибан –както винаги-.
- Давид? Давид?- Усети ръката му на дясната си ръка да го разтърсва леко. Явно бе заспал. Кой ли не би заспал след тази тъпа лекция сигурно бе минал час, каза си.
- Да, да ,тук съм! – каза и потърка очите си с лявата ръка. Ръката на психолога така и не се махна, даже го гледаше малко странно. Давид не беше сигурен дали го гледа с любопитство или все едно....не. Не. Не можеше да е това. Гледаше го сякаш... искаше да го целуне или нещо такова. До колкото си спомняше психолога не беше споменавал сексуалната си ориентация. Не изглеждаше такъв. Даже изглеждаше съвсем нормален.
- Благодаря ,че ме изслуша. – каза с една от онези негови секси усмивки, които караха Мики да настръхва.
-Н-няма п-проблем- защо по дяволите трябваше да е толкова красив? Не можеше ли да е някой нормален психолог на около четиридесет години с очила и с не толкова секси мускули? Е, явно не.
-Очарователно е ,как като ме погледнеш започваш да заекваш. – така и не свали шибаната божествена усмивка от ангелското си лице. Мамка му, изруга на ум. Беше разбрал, а момчето се стараеше да не бъде толкова очевидно. Беше се провалил ,както винаги. Изведнъж усети, как разстоянието между тях се скъсява. Опита се да каже "какво правиш", но себеше вцепенил. Вече усещаше дъхат му, който впрочем миришеше на мента. Беше перфектен. Милиметри деляха устните им. Мики искаше да ги опита. За него бяха, като вино, а той искаше да се напие. И тогава се случи.
Все едно някой му беше пробил черепа с пирон или му бяха били главата с чук. Е, беше някаква статуетка, но болката се равняваше на забития пирон в черепа.
Събуди се в болничното легло в болницата на града. Не помнеше почти нищо. Имаше само бели петна.
- Помощ. Помощ... – изведнъж група хора се ступаха около леглото. Шепнеха и колкото повече се доближаваха до леглото му толкова повече увеличаваха децибелите.
- Кои сте вие? - попита Мики. Коремът му започна да се преобръща от страх.
- Помощ. Помощ. – казаха го още няколко пъти и тогава започнаха да крещят.
Припадна от шока и ужаса и до ден днешен го преследват.