Аурелиан Харл

Съществувам отдавна. И аз не зная колко. Може би цяла вечност. И все пак никога не ме питайте, защото наистина не бих могъл да отговоря. Целият ми живот е бил един хаос и ще е така до сетния ми дъх, който, повярвайте ми, няма да настъпи скоро.
Ще остана само аз, когато си отиде света. И ще продължавам да живея, докато живота не плъзне отново по земята. После може и да си отида вече, изпълнил дълга си, но само ако реша.

Това съм аз – вселенската душа.

Преди цяла вечност, когато бях още мършаво хлапе, ме откри един пророк. В онзи ден се бях излегнал под едно широколистно дърво на манастирските ливади, очаквайки някоя добра монахиня да ми донесе нещичко за хапване. Червата ми къркореха. Явно той усети това, подаде ми едно парче хляб, извади и малко сирене, както и мех с вода. Наблюдаваше ме с любопитство, докато се хранех, а когато приключих, ме докосна по рамото и каза: “Ти не съществуваш напразно в този грешен свят, млади момко!‘‘
После нещо се случи. Слънцето внезапно се скри, а небето потъмня. Никога няма да забравя болката, която изпитах тогава в главата си. В съзнанието ми се изредиха множество картини, но така и не успях да разбера смисъла им.
- Какво виждаш? – гласът на пророка сякаш раздра небето.
- ХОРА – изкрещях аз, съзнавайки, че не говоря със собствения си глас. По-късно разбрах, че си е моят, но от далечното бъдеще, - ЛЪВОВЕ, ОРЛИ И ЯРЕБИЦИ, РОГАТИ ЕЛЕНИ, ГЪСКИ, ПАЯЦИ, МЪЛЧАЛИВИТЕ РИБИ, ОБИТАВАЩИ ВОДАТА, МОРСКИТЕ ЗВЕЗДИ И ДАЖЕ ТЕЗИ, КОИТО НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ВИДЯНИ С ОЧИТЕ – ВСИЧКО ЖИВО, ВСИЧКО ЖИВО, ВСИЧКО ЖИВО СВЪРШИ ПЕЧАЛНИЯ СИ КРЪГ И УГАСНА. ВЕЧЕ ХИЛЯДИ ГОДИНИ ЗЕМЯТА НЕ НОСИ НИ ЕДНО ЖИВО СЪЩЕСТВО И ТАЗИ БЕДНА ЛУНА НАПРАЗНО ПАЛИ СВОЯ ФЕНЕР. НА ЛИВАДАТА НЕ СЕ СЪБУЖДАТ С ВИК ЖЕРАВИ И МАЙСКИ БРЪМБАРИ НЕ ЖУЖАТ В ЛИПОВИТЕ ГОРИЧКИ.
Замълчах. Хванах се за гърлото. Не знаех какво се случва и не исках този кошмар да продължава. Не исках да зная повече. Този човек се бе появил съвсем неочаквано в обикновения живот, на който си бях свикнал. Каква беше моята роля тук?
- Какво още, момче? – извика той. – Какво още?
Едва успявах да издържа на болката. Хванах се за раменете му.
- СТУДЕНО. СТУДЕНО. СТУДЕНО. ПУСТО. ПУСТО. ПУСТО. СТРАШНО. СТРАШНО. СТРАШНО. ТЕЛАТА НА ЖИВИТЕ СЪЩЕСТВА ПОТЪНАХА В ПРАХА И ВЕЧНАТА МАТЕРИЯ ГИ ПРЕВЪРНА В КАМЪНИ, ВОДА И ОБЛАЦИ, А ДУШИТЕ ИМ СЕ СЛЯХА В ЕДНА ВСЕОБЩА ВСЕЛЕНСКА ДУША. ТОВА СЪМ АЗ. В МЕН Е ДУШАТА И НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ, И НА ЦЕЗАР, И НА ШЕКСПИР, И НАПОЛЕОН, И НА ПОСЛЕДНАТА ПИЯВИЦА. В МЕН СЪЗНАНИЕТО НА ЧОВЕЦИТЕ СЕ СЛЯ С ЖИВОТИНСКИТЕ ИНСИНКТИ И АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО, ВСИЧКО, ВСИЧКО, И ВСЕКИ ЖИВОТ ПРЕЖИВЯВАМ В СЕБЕ СИ ОТНОВО И ОТНОВО.

Когато отворих отново очи, пророкът беше мъртъв. Аз го бях убил, бях отнел живота му със собствените си ръце. Не предполагах, разбира се, че след време ще отнема още много. Всичко щях да събирам в себе си. Всичко.

Животът на вселенската душа минава бавно, а мисълта за вечността прави всичко да изглежда още по-мудно, въпреки милионите развлечения.

Силата на пророка остана в мен. Съхраних я с всички останали. И все още виждам. Винаги ще виждам. Винаги ще зная.

Самотен съм.
Веднъж на сто хиляди години отварям уста, за да говоря и моят глас се носи унило в тая пустош, и никой не го чува. Не ме чувате и вие, блатни огньове. Призори се раждате от гнилото блато и блуждаете без мисъл, без воля, без трепет на живот. За да не допусне възникването на живот във вас, бащата на вечната материя, дяволът, неуморно произвежда обмен на атомите в огъня, в камъните и водата, и вие се мените непрестанно. Във вселената постоянен и неизменен остава духът. Като пленник, захвърлен в дълбок, пустинен кладенец, аз не знам къде съм и какво ме чака. Знам само, че в упоритата, жестока битка с дявола, родителя на материалните сили, ми е съдено да победя. И едва тогава материя и дух ще се слеят в прекрасна хармония, и ще настъпи царството на световната воля. Но това ще бъде чак когато, след дълги и протяжи хилядолетия, бавно и полека, и луната, и светлият Сириус, и земята се превърнат в прах. А ДОТОГАВА УЖАС. УЖАС. УЖАС.