Вход
Latest topics
Екип
Miss Steele
Mr. Grey
Elizabeth.
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост Нула
Най-много потребители онлайн: 19, на Нед Апр 13, 2014 11:38 am
“I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
2 posters
Страница 1 от 2
Страница 1 от 2 • 1, 2 
“I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Вто Апр 15, 2014 2:28 pm
Най-яркият ѝ спомен бе за морето, за океана; не бе сигурна кое от двете бе. Поне така ѝ харесваше да мисли. Човек нямаше контрол над онова, което се случваше в главата му. Ароматът на сол се насищаше и я обгръщаше, докато тя стоеше на брега със затворени очи. Водата всеки път я отвличаше със себе си, краката ѝ потъваха в пясъка и често тя губеше равновесие и залиташе. Стоеше съвсем сама сред безлюдния плаж, а той бе безлюден, защото това бе нейната лична фантазия, докато клаксонът не преминаващата кола и свистенето на гумите по мокрия асфалт не разчупиха стъклените стени на същата тази фантазия. Когато отвори очи, Аделайд забеляза единствено бледите следи от фаровете на същата тази кола, която мина по улицата. Косата ѝ бе разпиляна върху възглавницата и ръката ѝ се зарови в нея след като разтърка очи, за да се разбуди. Часовникът показваше три и половина, но тя знаеше, че няма да заспи отново. Не вярваше, че бе успяла да се унесе дори за толкова кратко. Обикновено малките часове бяха равносилни на преминаваме през деветте кръга на ада, когато тя не чувстваше потребност да заспи. Онези типично човешки навици ѝ бяха толкова непознати откакто бе захвърлена обратно сред живите. Да, тя помнеше, че е умряла, както и помнеше, че отвъд нямаше рай или ад, а едно празно пространство, сред което човек не чувстваше нищо, но бе някак щастлив. Не можеше да го опише с думи. Тя не чувстваше, но знаеше, че е щастлива, а в същото време не умееше и да мисли или да знае каквото и да било.
Два часа по-късно Аделайд седеше на масата пред едно кафене, разлиствайки парче вестник. Погледът ѝ минаваше без особен интерес по страниците и всяка снимка бе белязана от червения маркер в ръцете ѝ. Не познаваше тези хора, но това не означаваше, че те нямаха причина, с която да я предизвикат. Аделайд мразеше най-близките до себе си без да ѝ бяха сторили нещо, та какво оставаше за едни непознати… Не искаше да се чувства по този начин, но не можеше да пребори онези моменти на ярост, които замъгляваха съзнанието ѝ, затова просто им позволяваше да го направят. Колкото по-малко се съпротивляваше, толкова по-бързо отминаваха тези настроения. Бавно опитваше да подреди парчетата от спомени, но в крайна сметка съзнаваше, че знае твърде малко за себе си и в повечето неща не бе особено сигурна. Нещо я накара да вдигне поглед и маркерът остана по-дълго върху една от снимките. Червеното мастило се разпростря по тънкия лист хартия, докато погледът ѝ настоятелно изучаваше неговия. Интересно ѝ бе… Хората рядко спираха и се вглеждаха в някого по това време на деня, когато дори кафенетата не бяха започнали да работят и все още единственият вариант бяха безвкусните смесици в пластмасови чаши от близкия автомат.
Защо я гледаше? Нима бе толкова интересна отстрани?
Два часа по-късно Аделайд седеше на масата пред едно кафене, разлиствайки парче вестник. Погледът ѝ минаваше без особен интерес по страниците и всяка снимка бе белязана от червения маркер в ръцете ѝ. Не познаваше тези хора, но това не означаваше, че те нямаха причина, с която да я предизвикат. Аделайд мразеше най-близките до себе си без да ѝ бяха сторили нещо, та какво оставаше за едни непознати… Не искаше да се чувства по този начин, но не можеше да пребори онези моменти на ярост, които замъгляваха съзнанието ѝ, затова просто им позволяваше да го направят. Колкото по-малко се съпротивляваше, толкова по-бързо отминаваха тези настроения. Бавно опитваше да подреди парчетата от спомени, но в крайна сметка съзнаваше, че знае твърде малко за себе си и в повечето неща не бе особено сигурна. Нещо я накара да вдигне поглед и маркерът остана по-дълго върху една от снимките. Червеното мастило се разпростря по тънкия лист хартия, докато погледът ѝ настоятелно изучаваше неговия. Интересно ѝ бе… Хората рядко спираха и се вглеждаха в някого по това време на деня, когато дори кафенетата не бяха започнали да работят и все още единственият вариант бяха безвкусните смесици в пластмасови чаши от близкия автомат.
Защо я гледаше? Нима бе толкова интересна отстрани?
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Сря Апр 16, 2014 1:55 pm
-Джей, НЕ!!
Рязко се изправих в леглото, плувнал в пот. В първите секунди се оглеждах трескаво, сигурен, че кошмарът е реалност. Постепенно разбуждайки се обаче, вече бях способен да различа миналото от настоящето. По дяволите. Мразех това, мразех повтарящия се кошмар вечер след вечер, но и знаех, че беше невъзможно просто да го сложа зад гърба си. Тя беше всичко за мен. Беше. И това болеше повече от всичко друго. Просто нямаше начин да забравя.
Извръщайки глава, погледнах червените цифри на часовника върху нощното шкафче до леглото ми. Четири сутринта. Невероятно. А нямаше никакъв шанс да заспя отново. Ставайки, си взех душ и се облякох. Час по-късно бях в гората и тичах, слушалките на ай пода в ушите ми. Музиката помагаше да избистря главата си, а тичането ме караше да се чувствам свободен, помагайки ми да оставя грижите зад гърба си поне за момент и да не се измъчвам от миналото, както правех във всяка секунда през останалото време.
Тичах, докато не бях потен отново, косата ми леко влажна от сутришната влага. Запътих се от гората към града, вървейки леко забързано след тичането. Беше си освежаващо. За жалост обаче, в пет и половина сутринта нито едно кафене не беше отворено все още и просто нямаше как да се насладя на едно качествено кафе. Вместо това, трябваше да се задоволя с гадната, подобна на кал течност от машините, която се водеше като кафе, но за мен определено не беше. Воднисто, некачествено и лошо на вкус, не можеше да се сравнява с голямата, хубава и вдигаща пара чаша кафе. Не, разликата си беше огромна.
Потискайки раздразнението си, се спрях до една машина и ми направи впечатление странната самотна фигура, вдигнала вестник пред себе си. Явно не само аз бях от ранобудните.. Бутайки няколко монети в досадната машина пред себе си, вдигнах ръка, за да избера напитка и с периферното си зрение забелязах фигурата да оставя вестника. Обърнах се, съвсем небрежно, докато чаках „кафето” да стане готово и просто замръзнах на мястото си. Буквално. Забравих всичко друго, дори не можех да определя къде се намирам. Единственото, което имаше значение, беше, че пред погледа ми беше тя. И като че ли беше дори още по-красива, отколкото в миналото.. Премигах. Това не можеше да е истина, нали? Мъртвите не се връщаха просто ей така от гроба, появявайки се ненадейно пред очите ти на улицата. Не, беше невъзможно.. И все пак, очите ми не ме лъжеха. Виждах Елиза, седнала на масата с вестника пред нея, сякаш е потънала в ежедневието и нищо не се е случило. По дяволите, беше ли възможно..? Не смеех дори да дишам.
Краката ми сякаш сами ме поведоха към нея и аз застанах пред масата, наблюдавайки я без да мигам. Просто се взирах в нея, неспособен да кажа каквото и да било. Бях си глътнал граматиката и единственото, което можех да направя в момента, беше да я зяпам смаяно. Накрая преглътнах и сякаш с огромно усилие от гърлото ми се изтръгна едно слабо, безпомощно и отчаяно
-Елиза?!?
Едвам го произнесох, гледайки я невярващо. Беше ли истинска наистина? Ако се окажеше само плод на въображението ми.. Щеше да е жестоко. И сърцето ми щеше да умре с нея за втори път. Вдигайки невероятните си очи към мен, прочетох в погледа й объркване. Сякаш изобщо не ме помнеше и по-лошото, сякаш дори не ме познаваше. Боже Господи, моля те, нека да е истинска.. Гледайки я втренчено и смаяно, зарових объркано ръка в косата си, молейки се единствено тя да не изчезне пред очите ми всеки момент, стопявайки се в нищото и оказвайки се просто една илюзия, породена от откачения ми ум, който е решил да си прави жестоки шеги с мен. Сякаш вече не откачах достатъчно..
П.с.: Извинявай за забавянето
Рязко се изправих в леглото, плувнал в пот. В първите секунди се оглеждах трескаво, сигурен, че кошмарът е реалност. Постепенно разбуждайки се обаче, вече бях способен да различа миналото от настоящето. По дяволите. Мразех това, мразех повтарящия се кошмар вечер след вечер, но и знаех, че беше невъзможно просто да го сложа зад гърба си. Тя беше всичко за мен. Беше. И това болеше повече от всичко друго. Просто нямаше начин да забравя.
Извръщайки глава, погледнах червените цифри на часовника върху нощното шкафче до леглото ми. Четири сутринта. Невероятно. А нямаше никакъв шанс да заспя отново. Ставайки, си взех душ и се облякох. Час по-късно бях в гората и тичах, слушалките на ай пода в ушите ми. Музиката помагаше да избистря главата си, а тичането ме караше да се чувствам свободен, помагайки ми да оставя грижите зад гърба си поне за момент и да не се измъчвам от миналото, както правех във всяка секунда през останалото време.
Тичах, докато не бях потен отново, косата ми леко влажна от сутришната влага. Запътих се от гората към града, вървейки леко забързано след тичането. Беше си освежаващо. За жалост обаче, в пет и половина сутринта нито едно кафене не беше отворено все още и просто нямаше как да се насладя на едно качествено кафе. Вместо това, трябваше да се задоволя с гадната, подобна на кал течност от машините, която се водеше като кафе, но за мен определено не беше. Воднисто, некачествено и лошо на вкус, не можеше да се сравнява с голямата, хубава и вдигаща пара чаша кафе. Не, разликата си беше огромна.
Потискайки раздразнението си, се спрях до една машина и ми направи впечатление странната самотна фигура, вдигнала вестник пред себе си. Явно не само аз бях от ранобудните.. Бутайки няколко монети в досадната машина пред себе си, вдигнах ръка, за да избера напитка и с периферното си зрение забелязах фигурата да оставя вестника. Обърнах се, съвсем небрежно, докато чаках „кафето” да стане готово и просто замръзнах на мястото си. Буквално. Забравих всичко друго, дори не можех да определя къде се намирам. Единственото, което имаше значение, беше, че пред погледа ми беше тя. И като че ли беше дори още по-красива, отколкото в миналото.. Премигах. Това не можеше да е истина, нали? Мъртвите не се връщаха просто ей така от гроба, появявайки се ненадейно пред очите ти на улицата. Не, беше невъзможно.. И все пак, очите ми не ме лъжеха. Виждах Елиза, седнала на масата с вестника пред нея, сякаш е потънала в ежедневието и нищо не се е случило. По дяволите, беше ли възможно..? Не смеех дори да дишам.
Краката ми сякаш сами ме поведоха към нея и аз застанах пред масата, наблюдавайки я без да мигам. Просто се взирах в нея, неспособен да кажа каквото и да било. Бях си глътнал граматиката и единственото, което можех да направя в момента, беше да я зяпам смаяно. Накрая преглътнах и сякаш с огромно усилие от гърлото ми се изтръгна едно слабо, безпомощно и отчаяно
-Елиза?!?
Едвам го произнесох, гледайки я невярващо. Беше ли истинска наистина? Ако се окажеше само плод на въображението ми.. Щеше да е жестоко. И сърцето ми щеше да умре с нея за втори път. Вдигайки невероятните си очи към мен, прочетох в погледа й объркване. Сякаш изобщо не ме помнеше и по-лошото, сякаш дори не ме познаваше. Боже Господи, моля те, нека да е истинска.. Гледайки я втренчено и смаяно, зарових объркано ръка в косата си, молейки се единствено тя да не изчезне пред очите ми всеки момент, стопявайки се в нищото и оказвайки се просто една илюзия, породена от откачения ми ум, който е решил да си прави жестоки шеги с мен. Сякаш вече не откачах достатъчно..
П.с.: Извинявай за забавянето
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Сря Апр 16, 2014 8:31 pm
Коя бе Елиза? Песимистичният глас бе първият, който се обади у нея. Същият глас, който продиктуваше онези негативни емоции, които я плашеха или объркваха и който я караше да намира нещо забавно в набелязването на хора от висшата класа на обществото. Все едно херцогинята на Кеймбридж въобще имаше представа коя е тя, че да се трогне от негативното ѝ намерение спрямо нейната особа. Не че Аделайд някога би стигнала до нея, за да направи каквото и да било. За начало сама би прекратила каквито да било мисли по неин адрес преди нещата да се бяха влошили.
Усмихна се леко, когато намери правилните мисли за настоящата ситуация. Не, тя не бе Елиза, ако това имаше предвид непознатият с въпросителното изричане на това име, нито познаваше момиче с такова име. Всъщност тя помнеше твърде малко имена и малко повече физиономии. Погледът ѝ подсказваше, че тя опитваше да открие някаква прилика в неговото, но всъщност не помнеше и момче, което да изглежда като него.
- Предполагам е твоя позната, но не съм аз. Съжалявам. Името ми е Аделайд. – заговори, щом приключи с цялостния анализ на двете личности; неговата и тази на момичето, което като че ли търсеше. Представи с известно колебание. Винаги се питаше дали това бе името ѝ, но имаше такива спомени, а може би просто харесваше звученето. Имаше ли значение? Човек имаше нужда от име и рядко харесваше онова, което му бе давано, така че тя можеше да се смята за късметлийка, че всъщност харесваше своето. Цялата ситуация изведнъж стана забавна и русокосата се засмя, въпреки че непознатият не изглеждаше особено развеселен. По-скоро изглеждаше като човек, който е видял призрак и бавно се възстановяваше от шока. Колко нетактично от нейна страна да се засмее в този момент… Можеше да се приеме като обида.
Защо ти пука? Пак онзи нахален глас. Имаше нещо, което не бе наред с нея. Хората не чуваха такива странни гласове и то толкова често. Това определено не бе съвестта ѝ, а нещо противоположно на нея, което умееше да изкарва всички нейни лоши качества на повърхността, та да ѝ налага често да ги заравя обратно. Нямаше спомен да е била толкова самовглъбена в себе си и незачитаща чуждите реакции и чувства, така че не искаше сега да бъде такава. Следователно продължаваше войната срещу този упорит глас, но сега вниманието ѝ бе обратно привлечено към непознатия.
Автоматът изпищя, когато кафето бе готово. Май се случи по-рано и тя със закъснение констатира факта, но нямаше значение.
- Ти няма ли да се представиш? – попита с известна доза интерес да узнае името му. Любопитство може би… Не ѝ се случваше често да се запознае с някого. Не и след като преживя някаква криза и бе изхвърлена от онова уютно място, чието име не бе сигурна какво точно трябва да бъде. – И мисля, че кафето ти е готово.
Продължаваше да се усмихва. Без да знае защо. Просто изглеждаше като правилната реакция за момента.
п.с.: официално си забранявам да пиша постове, когато не съм в състояние на рационално мислене.. пак нищо не направих ;д
Усмихна се леко, когато намери правилните мисли за настоящата ситуация. Не, тя не бе Елиза, ако това имаше предвид непознатият с въпросителното изричане на това име, нито познаваше момиче с такова име. Всъщност тя помнеше твърде малко имена и малко повече физиономии. Погледът ѝ подсказваше, че тя опитваше да открие някаква прилика в неговото, но всъщност не помнеше и момче, което да изглежда като него.
- Предполагам е твоя позната, но не съм аз. Съжалявам. Името ми е Аделайд. – заговори, щом приключи с цялостния анализ на двете личности; неговата и тази на момичето, което като че ли търсеше. Представи с известно колебание. Винаги се питаше дали това бе името ѝ, но имаше такива спомени, а може би просто харесваше звученето. Имаше ли значение? Човек имаше нужда от име и рядко харесваше онова, което му бе давано, така че тя можеше да се смята за късметлийка, че всъщност харесваше своето. Цялата ситуация изведнъж стана забавна и русокосата се засмя, въпреки че непознатият не изглеждаше особено развеселен. По-скоро изглеждаше като човек, който е видял призрак и бавно се възстановяваше от шока. Колко нетактично от нейна страна да се засмее в този момент… Можеше да се приеме като обида.
Защо ти пука? Пак онзи нахален глас. Имаше нещо, което не бе наред с нея. Хората не чуваха такива странни гласове и то толкова често. Това определено не бе съвестта ѝ, а нещо противоположно на нея, което умееше да изкарва всички нейни лоши качества на повърхността, та да ѝ налага често да ги заравя обратно. Нямаше спомен да е била толкова самовглъбена в себе си и незачитаща чуждите реакции и чувства, така че не искаше сега да бъде такава. Следователно продължаваше войната срещу този упорит глас, но сега вниманието ѝ бе обратно привлечено към непознатия.
Автоматът изпищя, когато кафето бе готово. Май се случи по-рано и тя със закъснение констатира факта, но нямаше значение.
- Ти няма ли да се представиш? – попита с известна доза интерес да узнае името му. Любопитство може би… Не ѝ се случваше често да се запознае с някого. Не и след като преживя някаква криза и бе изхвърлена от онова уютно място, чието име не бе сигурна какво точно трябва да бъде. – И мисля, че кафето ти е готово.
Продължаваше да се усмихва. Без да знае защо. Просто изглеждаше като правилната реакция за момента.
п.с.: официално си забранявам да пиша постове, когато не съм в състояние на рационално мислене.. пак нищо не направих ;д
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Сря Апр 16, 2014 8:58 pm
Разочарование.
Познавате ли чувството? Започваше с разбитите надежди, през провалените очаквания и съсипания копнеж. С една дума - не беше приятно. Което беше и причината да не казвам нищо на момичето пред себе си, опитвайки се да преглътна горчивата истина - тя не беше Елиза.
И все пак.. Двете бяха точно като две капки вода. Как беше възможно, по дяволите? Бях абсолютно сигурен, че Елиза нямаше сестра, какво остава за близначка.. Така че как се предполагаше да си обясня факта, че Аделайд, както се представи, изглеждаше абсолютно идентична с Елиза? Мамка му, цялото това нещо ми идваше в повече.. И аз просто се взирах в нея, неспособен да кажа каквото и да било. Накрая премигах, отразявайки думите й и звучейки абсолютно жалко, казах
-Името ми е Дерек. Съжалявам, просто изглеждате досущ като една моя.. близка приятелка, та ви обърках с нея, понеже си приличате.
Е, "приличате" беше твърде слабо казано, но какво се предполагаше да й кажа, че е точно копие на умрялата любов на живота ми ли? Хах, нищо чудно да посегнеше към телефона и да извикаше санитарите да ме приберат, връзвайки ме с една от онези бели жилетки, задето дрънкам небивалици - нищо чудно да ме вземеше за пълния откачен, ако го направех.
Така че просто извърнах глава обратно към машината, забелязвайки стоящата пластмасова чаша в прозорчето й с прозрачен капак и като се извърнах обратно към нея, побързах да вметна
-Оу, вярно. Извинявай, че те обезпокоих. Надявам се да не те смущавам, така че ще те оставя на спокойствие.
Боже, беше.. болезнено красива. А усмивката й, отправена към мен в момента, ми навяваше толкова спомени, при това все хубави, че стомахът ми се сви на топка. Беше като юмрук в лицето - чувството те връхлетяваше неочаквано и беше болезнено и неприятно. Ако можех да избирам, бих предпочел действителния удар пред това мъчение..
Отправяйки й учтива, но бегла усмивка, в отговор на нейната, се върнах до машината, вземайки оттам малката чаша с готовото и отвратително "кафе". Само че не можах да се сдържа и отново се обърнах към Аделайд. И външния й вид отново беше като нанесен удар - май никога нямаше да свикна с това, че изглежда досущ като Елиза. Усмихвайки й се, вдигнах чашата в лек жест, който имаше за цел просто да е учтив, си помислих, че може би трябваше да се омитам оттук.
Все пак, да я гледам болеше твърде много. А и с приликата й с Елиза се връщаше и миналото, което така и така не можех да забравя, та като прибавим и факта, че тя е точно копие на приятелката ми, определено ми беше трудно да се справя с всичко това. За нещастие обаче, краката ми като че ли просто отказваха да се отдалечат от нея, сякаш не искаха да ми спестят мъчението и настояваха то да продължи. По дяволите. Май действително се бях побъркал - какво ми ставаше, та обичах толкова да се мъча сам себе си?
Познавате ли чувството? Започваше с разбитите надежди, през провалените очаквания и съсипания копнеж. С една дума - не беше приятно. Което беше и причината да не казвам нищо на момичето пред себе си, опитвайки се да преглътна горчивата истина - тя не беше Елиза.
И все пак.. Двете бяха точно като две капки вода. Как беше възможно, по дяволите? Бях абсолютно сигурен, че Елиза нямаше сестра, какво остава за близначка.. Така че как се предполагаше да си обясня факта, че Аделайд, както се представи, изглеждаше абсолютно идентична с Елиза? Мамка му, цялото това нещо ми идваше в повече.. И аз просто се взирах в нея, неспособен да кажа каквото и да било. Накрая премигах, отразявайки думите й и звучейки абсолютно жалко, казах
-Името ми е Дерек. Съжалявам, просто изглеждате досущ като една моя.. близка приятелка, та ви обърках с нея, понеже си приличате.
Е, "приличате" беше твърде слабо казано, но какво се предполагаше да й кажа, че е точно копие на умрялата любов на живота ми ли? Хах, нищо чудно да посегнеше към телефона и да извикаше санитарите да ме приберат, връзвайки ме с една от онези бели жилетки, задето дрънкам небивалици - нищо чудно да ме вземеше за пълния откачен, ако го направех.
Така че просто извърнах глава обратно към машината, забелязвайки стоящата пластмасова чаша в прозорчето й с прозрачен капак и като се извърнах обратно към нея, побързах да вметна
-Оу, вярно. Извинявай, че те обезпокоих. Надявам се да не те смущавам, така че ще те оставя на спокойствие.
Боже, беше.. болезнено красива. А усмивката й, отправена към мен в момента, ми навяваше толкова спомени, при това все хубави, че стомахът ми се сви на топка. Беше като юмрук в лицето - чувството те връхлетяваше неочаквано и беше болезнено и неприятно. Ако можех да избирам, бих предпочел действителния удар пред това мъчение..
Отправяйки й учтива, но бегла усмивка, в отговор на нейната, се върнах до машината, вземайки оттам малката чаша с готовото и отвратително "кафе". Само че не можах да се сдържа и отново се обърнах към Аделайд. И външния й вид отново беше като нанесен удар - май никога нямаше да свикна с това, че изглежда досущ като Елиза. Усмихвайки й се, вдигнах чашата в лек жест, който имаше за цел просто да е учтив, си помислих, че може би трябваше да се омитам оттук.
Все пак, да я гледам болеше твърде много. А и с приликата й с Елиза се връщаше и миналото, което така и така не можех да забравя, та като прибавим и факта, че тя е точно копие на приятелката ми, определено ми беше трудно да се справя с всичко това. За нещастие обаче, краката ми като че ли просто отказваха да се отдалечат от нея, сякаш не искаха да ми спестят мъчението и настояваха то да продължи. По дяволите. Май действително се бях побъркал - какво ми ставаше, та обичах толкова да се мъча сам себе си?
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Сря Апр 16, 2014 9:45 pm
Очаквах нещо. Глупаво и ненужно действие. Часът едва наближаваше шест сигурно и единствената атракция би била изскочила от близкия контейнер котка или разтварянето на нечий прозорец. Може би очаквах да изрека онези думи, които бяха готови в главата ми и уверено се покачиха до върха на езика му, но останаха за по-късно. Винаги имаше думи, които оставаха за по-късно и то постепенно се превръщаше в никога. Съдбата на същите тези замислени думи вероятно бе сходна, но нямаше значение. Те не бяха нещо важно, което бе въпрос на живот и смърт. Как можеха да бъдат, когато касаеха среща между двама непознати? Подобни срещи рядко водеха до нещо повече, в какъвто и смисъл да бъде прието. Той обаче не помръдваше.
- Не бих отказала компания, освен ако не бързаш за някъде. – трябваше да се засмея и на собствените си думи. Та за къде можеше да бърза човек по това време? За него може би имаше такова място, носещо името дом, където вероятно имаше нещо, наречено душ. Не изглежда да бързаше. – Сутрините са някак скучни.
Това, предполагам, бе жалък опит да запълня тишината. Не само. Беше и жалък опит да накарам думите си да звучат по-небрежно. Без уточнение звучаха някак грешно, предполагам. Съмненията дразнеха онзи тънък демоничен глас, който обичаше да се обажда и да бъде сигурен във всичко. Аз имах право на известни съмнения. Имаше твърде много въпроси и недостатъчно налични отговори. Никой обаче не опитваше да попълни празнините. Разговорите се превръщаха в безсмислена размяна на думи, писмата потъваха като че ли в бездънна яма и понякога с известно закъснение се връщаха с един червен печат, твърдящ, че липсва такъв адрес. Как бе възможно? Та кой не помни къде е живял през целия си живот? Не бе възможно да греша в адресата, затова просто купувах нов плик и го пращах.
Глупави, глупави мисли… А нима имаше какво друго да правя освен да мисля? Имаше. Погледът ми продължаваше да следи фигурата на Дерек. Изглеждаше нормално да използвам името му в мислите си след като вече го знаех. Така по-лесно се запомняше, защото човек не знае кога ще му затрябва отново едно име. Добре е да се помнят. По дяволите, Аделайд, съвземи се!
- Ъм… Тази Елиза.. Заради нея ли си тук? Търсиш ли я? – попитах след известно време. Може би бе грешка да подхващам точно тази тема, но нямаше друга. Нямах намерението да говоря за долнокачественото кафе, което бе взел току-що, а темата с миналото бе табу. Не че нещо. Просто за разлика от останалите нямах кой знае какво да разказване…
п.с.: аз съм мултифункционална явно.. айде и аз обръщам в първо, че ми е странно аз в едно лице, ти в друго ;д
- Не бих отказала компания, освен ако не бързаш за някъде. – трябваше да се засмея и на собствените си думи. Та за къде можеше да бърза човек по това време? За него може би имаше такова място, носещо името дом, където вероятно имаше нещо, наречено душ. Не изглежда да бързаше. – Сутрините са някак скучни.
Това, предполагам, бе жалък опит да запълня тишината. Не само. Беше и жалък опит да накарам думите си да звучат по-небрежно. Без уточнение звучаха някак грешно, предполагам. Съмненията дразнеха онзи тънък демоничен глас, който обичаше да се обажда и да бъде сигурен във всичко. Аз имах право на известни съмнения. Имаше твърде много въпроси и недостатъчно налични отговори. Никой обаче не опитваше да попълни празнините. Разговорите се превръщаха в безсмислена размяна на думи, писмата потъваха като че ли в бездънна яма и понякога с известно закъснение се връщаха с един червен печат, твърдящ, че липсва такъв адрес. Как бе възможно? Та кой не помни къде е живял през целия си живот? Не бе възможно да греша в адресата, затова просто купувах нов плик и го пращах.
Глупави, глупави мисли… А нима имаше какво друго да правя освен да мисля? Имаше. Погледът ми продължаваше да следи фигурата на Дерек. Изглеждаше нормално да използвам името му в мислите си след като вече го знаех. Така по-лесно се запомняше, защото човек не знае кога ще му затрябва отново едно име. Добре е да се помнят. По дяволите, Аделайд, съвземи се!
- Ъм… Тази Елиза.. Заради нея ли си тук? Търсиш ли я? – попитах след известно време. Може би бе грешка да подхващам точно тази тема, но нямаше друга. Нямах намерението да говоря за долнокачественото кафе, което бе взел току-що, а темата с миналото бе табу. Не че нещо. Просто за разлика от останалите нямах кой знае какво да разказване…
п.с.: аз съм мултифункционална явно.. айде и аз обръщам в първо, че ми е странно аз в едно лице, ти в друго ;д
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Чет Апр 17, 2014 4:34 pm
Държейки чашата с отвратителната течност в нея, не спирах да се взирам в Аделайд. Беше толкова странно за мен да използвам името й.. в мига, щом я погледнах, за мен тя беше Елиза. Преглъщайки буцата в гърлото си, й се усмихнах искрено когато и тя ми каза да остана.
Всъщност, и да не го беше направила, може би пак щях да продължа да я наблюдавам скришом от някой ъгъл зад улицата. Да, бях наясно, че звучах точно като някой стоукър, но все пак.. На човек не му се случваше всеки ден да се натъкне съвсем случайно на точно копие на умрялата си любов, нали така? Затова просто нямаше начин да се отделя от нея. Не и в скоро време.
Хващайки облегалката на стола до нейния, го издърпах назад и поставяйки ужасната малка пластмасова чаша върху масата, без дори да отпия от нея, в мозъка ми се завъртяха хиляди варианти относно това какво да й кажа. Всъщност, исках да говоря с нея. При това доста и с часове. И не само това. Исках да се наведа към нея, отмятайки съвсем леко косата от врата й и да заровя лице там, за да проверя дали също така тя и ухаеше като Елиза, освен че й беше и точно копие.
Преглъщайки внезапния импулс, който ме беше обзел и чувствайки се като някой извратеняк, се съсредоточих върху въпросите. Исках да й отговоря, но да обсъждам миналото никога не беше лесно за мен. Обикновено бих отказал да говоря за това изобщо, но Аделайд беше специална - сещате се защо, нали? Затова просто поклатих глава безмълвно и надигайки чашата с ужасно кафе, отпих малка глътка, която едва едва и с много усилия преглътнах.
-Не я търся, не.. Тя е мъртва.
Извърнах поглед, след като с лъвска доза усилия се насилих да изговоря тези думи и след момент, в който да се стегна, отново се извърнах към нея и побързах да обясня
-Май затова звучах толкова смаяно. Приличаш на нея и знам, че не може да сте един и същи човек, но..
Повдигнах рамене, без да довърша обяснението си. А и не й предложих друго. Оглеждайки пустата улица за момент, през който беше настъпила тишина, този път аз се обърнах към нея
-Ами ти? Винаги ли си живяла тук? Или се премести в града?
Окей, не можех да се спра да я питам и дори трябваше да се овладея, за да се спра и да не излея на главата й поне 4-5 въпроса наведнъж, обърквайки я. Въпреки това исках да знам.. всичко. Исках да науча всичко за нея. А и имах толкова въпроси.. за съжаление обаче тя надали щеше да е способна да ми даде отговорите на тях. Все пак Аделайд не носеше никаква вина, че изглежда досущ като Елиза. Или това беше някаква откачена случайност, или.. съдбата си правеше откачени трикове с мен с цел да ме измъчи още повече. Все пак си беше кучка, така че нямаше да се учудя, ако излезе истина. И все пак.. нито едно от тези обяснения, които на пръв поглед си звучаха логично, не ме задоволяваше.
Какво точно търсех, по дяволите? И можех ли да го намеря у нея?
Всъщност, и да не го беше направила, може би пак щях да продължа да я наблюдавам скришом от някой ъгъл зад улицата. Да, бях наясно, че звучах точно като някой стоукър, но все пак.. На човек не му се случваше всеки ден да се натъкне съвсем случайно на точно копие на умрялата си любов, нали така? Затова просто нямаше начин да се отделя от нея. Не и в скоро време.
Хващайки облегалката на стола до нейния, го издърпах назад и поставяйки ужасната малка пластмасова чаша върху масата, без дори да отпия от нея, в мозъка ми се завъртяха хиляди варианти относно това какво да й кажа. Всъщност, исках да говоря с нея. При това доста и с часове. И не само това. Исках да се наведа към нея, отмятайки съвсем леко косата от врата й и да заровя лице там, за да проверя дали също така тя и ухаеше като Елиза, освен че й беше и точно копие.
Преглъщайки внезапния импулс, който ме беше обзел и чувствайки се като някой извратеняк, се съсредоточих върху въпросите. Исках да й отговоря, но да обсъждам миналото никога не беше лесно за мен. Обикновено бих отказал да говоря за това изобщо, но Аделайд беше специална - сещате се защо, нали? Затова просто поклатих глава безмълвно и надигайки чашата с ужасно кафе, отпих малка глътка, която едва едва и с много усилия преглътнах.
-Не я търся, не.. Тя е мъртва.
Извърнах поглед, след като с лъвска доза усилия се насилих да изговоря тези думи и след момент, в който да се стегна, отново се извърнах към нея и побързах да обясня
-Май затова звучах толкова смаяно. Приличаш на нея и знам, че не може да сте един и същи човек, но..
Повдигнах рамене, без да довърша обяснението си. А и не й предложих друго. Оглеждайки пустата улица за момент, през който беше настъпила тишина, този път аз се обърнах към нея
-Ами ти? Винаги ли си живяла тук? Или се премести в града?
Окей, не можех да се спра да я питам и дори трябваше да се овладея, за да се спра и да не излея на главата й поне 4-5 въпроса наведнъж, обърквайки я. Въпреки това исках да знам.. всичко. Исках да науча всичко за нея. А и имах толкова въпроси.. за съжаление обаче тя надали щеше да е способна да ми даде отговорите на тях. Все пак Аделайд не носеше никаква вина, че изглежда досущ като Елиза. Или това беше някаква откачена случайност, или.. съдбата си правеше откачени трикове с мен с цел да ме измъчи още повече. Все пак си беше кучка, така че нямаше да се учудя, ако излезе истина. И все пак.. нито едно от тези обяснения, които на пръв поглед си звучаха логично, не ме задоволяваше.
Какво точно търсех, по дяволите? И можех ли да го намеря у нея?
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Чет Апр 17, 2014 7:12 pm
Имаше ли начин животът изведнъж да заприлича на по-щур лунапарк отколкото всъщност вече беше? Винаги имаше място за още и това го научих по трудния начин, а той включваше смъртта ми, „прераждането“, осъзнаването, че съм демон и факта, че приличам на мъртвата позната на един непознат. Забавно, нали? Иронията май дойде в повече в този момент, но онзи тих глас нямаше спирачки в това отношение. Глас на демон, безскрупулен и ироничен. Не бях виновна, че нямаше начин, по който да се отърва от него, нито пък такъв, по който да го опитомя по някакъв начин и превъзпитам. Единственото, което бе по силите ми, бе да го контролирам и да ограничавам проявите му. Позволявах му да се бърка в мислите ми и да изказва своето компетентно мнение за всяка секунда от съществуването ми обратно на земята на живите, но не и да се меси в разговори. По-специално в този. Тук бе напълно излишен, взривоопасно неподходящ дори, когато не познаваше думата, наречена състрадание.
Имах смътен спомен за това чувство. Непоносимо лепкаво.. Млъкни! Не, това беше приятно чувство. Понякога наистина тежко и непосилно за пренебрегване, но имаше своята сладост. Мисля, че точно това исках да изпитам в момента, но онзи проклет глас устояваше като за трима и не ми позволяваше. По-добре… То би ме накарало да се приближа и да го прегърна, въпреки че не познавах неговата Елиза, нито знаех какво е миналото им, но знаех, че той все още не бе преодолял раздялата им. Свих пръсти и хартията се намачка между тях, затова скрих ръце под масата. Трябваше по някакъв начин да прогоня това желание. Защо не чрез отговор на въпроса му?
- Да, така мисля. Не помня да сме се местили. - като че ли имах повече думи в главата си отколкото бяха изречени. Тишината отново се настани трайно и този път нямах с какво да я прогоня. Погледът ми падна върху пластмасовата чаша с кафе. Бих могла да му предложа да изчака отварянето на кафенето вместо да се тормози с тази жалка имитация, но честно казано мисля, че и той го знаеше. Вероятно дори обмисляше този вариант. Хартията продължаваше да се мачка между пръстите ми и шумоленето ѝ прекъсваше от време на време гробната тишина. Донякъде точно този звук, който принципно ме дразнеше, в момента ме успокояваше, а сигурно беше, защото имах някакво участие в самото намачкване на хартията. Нещо като навика да си чоплиш нотките или хапеш устните, само дето беше нещо по-различно, което не всеки път щях да имам възможност да правя, но се надявах също, че не всеки път ще изпадам в подобни ситуации.
Имах смътен спомен за това чувство. Непоносимо лепкаво.. Млъкни! Не, това беше приятно чувство. Понякога наистина тежко и непосилно за пренебрегване, но имаше своята сладост. Мисля, че точно това исках да изпитам в момента, но онзи проклет глас устояваше като за трима и не ми позволяваше. По-добре… То би ме накарало да се приближа и да го прегърна, въпреки че не познавах неговата Елиза, нито знаех какво е миналото им, но знаех, че той все още не бе преодолял раздялата им. Свих пръсти и хартията се намачка между тях, затова скрих ръце под масата. Трябваше по някакъв начин да прогоня това желание. Защо не чрез отговор на въпроса му?
- Да, така мисля. Не помня да сме се местили. - като че ли имах повече думи в главата си отколкото бяха изречени. Тишината отново се настани трайно и този път нямах с какво да я прогоня. Погледът ми падна върху пластмасовата чаша с кафе. Бих могла да му предложа да изчака отварянето на кафенето вместо да се тормози с тази жалка имитация, но честно казано мисля, че и той го знаеше. Вероятно дори обмисляше този вариант. Хартията продължаваше да се мачка между пръстите ми и шумоленето ѝ прекъсваше от време на време гробната тишина. Донякъде точно този звук, който принципно ме дразнеше, в момента ме успокояваше, а сигурно беше, защото имах някакво участие в самото намачкване на хартията. Нещо като навика да си чоплиш нотките или хапеш устните, само дето беше нещо по-различно, което не всеки път щях да имам възможност да правя, но се надявах също, че не всеки път ще изпадам в подобни ситуации.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Съб Апр 19, 2014 4:42 pm
Тя изглеждаше.. толкова нормално, седяща така срещу мен. Толкова жива и пълна с живот. Сякаш никога не я бях губил.. можех чрез взиране в нея да се върна доста лесно в миналото, потъвайки в илюзията, че тя е Елиза и да забравя всичко друго. И така ми се искаше..
Само че не можех. А и нямаше да е редно. Освен това тя най-вероятно вече ме смяташе за достатъчно странен, не исках да я отблъсна още повече.. не исках да ме мисли за някой откачалник.
Всъщност, имах чувството, че като че ли опипвам на пръсти, внимавайки дори как я наблюдавам. Сякаш тя беше от стъкло и можеше всеки момент да се счупи, или пък да се стопи в нищото и аз да я загубя за втори път. А това вече нямаше да го преживея.. И ако всичко това се окажеше просто сън, от който щях всеки момент да се събудя, то тогава исках да остана в измерението на сънищата и да продължа да я сънувам. Дори и да не ме помни. Дори и да не е тя. Просто да продължа да я виждам така пред себе си, както в момента..
Не издържах. Мъчението беше твърде голямо, а изкушението дори още повече. Преглътнах с усилие и като вдигнах ръката си, която потрепваше съвсем леко, се наведох и докоснах лицето й. Не го погалих, просто го докосвах, едва едва с върха на пръстите си и с огромно внимание в докосването, което беше съвсем леко.
Не казах нищо, наблюдавайки как погледа й срещна моя и тя ме наблюдаваше недоумяващо. Веждите й понечиха да се съберат в леко смръщване, индикиращо факта, че тя не разбираше действията ми и аз побързах да се дръпна обратно на мястото си, казвайки някак забързано и по-небрежно от необходимото
-Извинявай. Съжалявам, аз.. просто исках да се уверя, че си истинска.
Мамка му, можех ли да звуча по-идиотски? Извинителната ми усмивка веднага цъфна на лицето ми, но тя беше и сконфузена. Знаех, че Аделайд надали щеше да разбере действията ми и най-вероятно наистина сега й изглеждах като пълен ненормалник, освен че бях и непознат. По дяволите.. сякаш губех всякакъв контрол над себе си с присъствието й.
Беше твърде наложително да се стегна, ако не исках да остане с впечатлението, че съм напълно луд и да побърза да си тръгне. Това беше последното, което исках, само че с глупавите си и идиотски постъпки, накрая май щях да постигна точно това. По дяволите. Бях такъв глупак, че направо си беше очевидно и доста бих се изненадал, ако и тя не го беше забелязала досега.
Само че не можех. А и нямаше да е редно. Освен това тя най-вероятно вече ме смяташе за достатъчно странен, не исках да я отблъсна още повече.. не исках да ме мисли за някой откачалник.
Всъщност, имах чувството, че като че ли опипвам на пръсти, внимавайки дори как я наблюдавам. Сякаш тя беше от стъкло и можеше всеки момент да се счупи, или пък да се стопи в нищото и аз да я загубя за втори път. А това вече нямаше да го преживея.. И ако всичко това се окажеше просто сън, от който щях всеки момент да се събудя, то тогава исках да остана в измерението на сънищата и да продължа да я сънувам. Дори и да не ме помни. Дори и да не е тя. Просто да продължа да я виждам така пред себе си, както в момента..
Не издържах. Мъчението беше твърде голямо, а изкушението дори още повече. Преглътнах с усилие и като вдигнах ръката си, която потрепваше съвсем леко, се наведох и докоснах лицето й. Не го погалих, просто го докосвах, едва едва с върха на пръстите си и с огромно внимание в докосването, което беше съвсем леко.
Не казах нищо, наблюдавайки как погледа й срещна моя и тя ме наблюдаваше недоумяващо. Веждите й понечиха да се съберат в леко смръщване, индикиращо факта, че тя не разбираше действията ми и аз побързах да се дръпна обратно на мястото си, казвайки някак забързано и по-небрежно от необходимото
-Извинявай. Съжалявам, аз.. просто исках да се уверя, че си истинска.
Мамка му, можех ли да звуча по-идиотски? Извинителната ми усмивка веднага цъфна на лицето ми, но тя беше и сконфузена. Знаех, че Аделайд надали щеше да разбере действията ми и най-вероятно наистина сега й изглеждах като пълен ненормалник, освен че бях и непознат. По дяволите.. сякаш губех всякакъв контрол над себе си с присъствието й.
Беше твърде наложително да се стегна, ако не исках да остане с впечатлението, че съм напълно луд и да побърза да си тръгне. Това беше последното, което исках, само че с глупавите си и идиотски постъпки, накрая май щях да постигна точно това. По дяволите. Бях такъв глупак, че направо си беше очевидно и доста бих се изненадал, ако и тя не го беше забелязала досега.
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Съб Апр 19, 2014 7:54 pm
Докосването му… Толкова бегло и нежно, въпреки че бе достатъчно да предизвика онези студени тръпки по тялото ми, които ме караха да се чувствам наелектризирана по един особен начин като че ли току-що ме удари ток. Същото усещане като при срещата с Алекс, но далеч по-наситено. Предполагам това породи от части реакцията ми, докато другата половина се допълваше от факта, че не разбирах намеренията, които се криеха зад това действие. Обяснението ме накара да се усмихна отново. Вестникът в ръцете ми вече приличаше на хартиена топка, но все пак продължавах да го въртя из ръцете си. Успокояваше ме, а и някак си отвличаше вниманието ми от тишината и факта, че тя все по-често се настаняваше помежду ни. Истината е, че не знаех какво да кажа. Понякога ми се искаше да помня малко, за да имам какво да разкажа, дори и да не бях питана. Разговорите тръгваха някак по-леко, когато имаше някаква история, която да породи различни въпроси и постепенно отговорите на първите въпроси пораждаха нови и в един момент човек осъзнаваше, че вече говори без дори да има представа каква бе била първоначалната тема на разговора, а събеседникът изглеждаше някак познат и близък. Лошото бе, че Дерек изглеждаше по този начин от самото начало и единственото логично обяснение бе, че го бях виждала по улиците, но никой от нас не бе дръзвал да заговори другия до днес. Не си позволявах да задълбочавам в тази тема, защото тя представляваше една от онези теми табу, които не водеха до никъде освен до сигурно главоболие и прекомерно много въпроси, на които не се откриваше отговор. Предпочитах да избягвам подобни теми.
- Няма защо да се извиняваш… - казах тихо, съзнавайки, че от мен се очакваше да реагирам по някакъв начин на неговите думи. Разговорът изискваше размяна на определен брой реплики, а аз исках да задържа този разговор, нали?
- Предполагам е наистина болезнено да гледаш към мен и да си спомняш за нея. Сигурно ти изглежда като сън. – продължих, опитвайки се да поведа този разговор в някакъв посока, но нямах представа какво точно желая да постигна. Говорейки, съзнавах, че отново ровя в стара рана, която продължаваше да го измъчва и едва ли това бе темата, която щеше да ни изведе от настоящата бездънна яма, затова и спрях. Млъкнах, свеждайки поглед към хартиената топка в ръцете си, като погледът ми паднах върху пластмасовата чаша, над която вече не се издигаше ефирна пара. – Какво ще кажеш да ти предложа нормална чаша кафе? Живея наблизо.
Помислих над думите едва когато ги изрекох и те не звучаха като особено идея, но нямаше връщане назад. Единственото, което можех да направя бе отново да сведа поглед към хартиената топка от вестника и да излея нервите си върху нея.
- Няма защо да се извиняваш… - казах тихо, съзнавайки, че от мен се очакваше да реагирам по някакъв начин на неговите думи. Разговорът изискваше размяна на определен брой реплики, а аз исках да задържа този разговор, нали?
- Предполагам е наистина болезнено да гледаш към мен и да си спомняш за нея. Сигурно ти изглежда като сън. – продължих, опитвайки се да поведа този разговор в някакъв посока, но нямах представа какво точно желая да постигна. Говорейки, съзнавах, че отново ровя в стара рана, която продължаваше да го измъчва и едва ли това бе темата, която щеше да ни изведе от настоящата бездънна яма, затова и спрях. Млъкнах, свеждайки поглед към хартиената топка в ръцете си, като погледът ми паднах върху пластмасовата чаша, над която вече не се издигаше ефирна пара. – Какво ще кажеш да ти предложа нормална чаша кафе? Живея наблизо.
Помислих над думите едва когато ги изрекох и те не звучаха като особено идея, но нямаше връщане назад. Единственото, което можех да направя бе отново да сведа поглед към хартиената топка от вестника и да излея нервите си върху нея.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Вто Апр 22, 2014 4:46 pm
Извърнах поглед, когато тя се зачуди какво е да гледам нея, а да виждам Елиза. Нямаше си и на представа.. Всъщност, това беше цяло мъчение за мен. Мъчение, от което не бих искал да се откажа. Бях готов на всичко, за да продължа да съм с нея. Да, не беше лесно, но това беше цена, която бях съгласен да платя..
Следващите й думи обаче буквално ме изумиха. Тя ме канеше у тях? Леко смръщване премина през лицето ми, докато се питах винаги ли канеше непознати в дома си. Ами ако й се случеше нещо? Поглеждайки я, ми се изясни - явно тя съжаляваше, че ме е поканила.
Което пък буквално ме изправяше пред труден избор. Отчаяно исках да остана с нея още време, да видя дома й, да я опозная по-добре.. От друга страна обаче, не исках да я карам насила да прави нещо, което очевидно не искаше. Личеше си, че съжаляваше за думите си и отправената към мен покана. Не че я винях за това де.
А и все пак, познавахме се от твърде малко време, за да не е предпазлива. Беше нормално да има някои съмнения и да се колебае, така че нищо чудно, че тя си мислеше, че е твърде рано за посещения от моя страна в дома й. И все пак.. знаех, че съм твърде настоятелен, знаех, че и може би й се натрапвах твърде много, но за мен тя беше изкушение, на което нямаше начин да устоя просто.
Не и като се имаше предвид миналото ми.. Връщайки погледа си на нейния, забелязах леката нервност от нейна страна. Може би се притесняваше, че е извикала един непознат в къщата си, който можеше да се окаже всякакъв. Или в моя случай прост стоукър..
-С удоволствие бих изпил чаша хубаво кафе, благодаря ти.. - отправих й нова усмивка, докато кимвах в отговор на въпроса й, потвърждавайки страховете й. Сега може би наистина щеше да вдигне гарда си и да стане твърде предпазлива спрямо мен - нямаше да се учудя на което - но и просто нямаше начин да й откажа. Не и сега, след като я бях видял и тя беше нахлула в живота ми, връщайки миналото наново..
-Води ме, Аделайд. - вметнах, сякаш за да потвърдя опасенията й, че съм някой откачалник. След което обаче й отправих срамежлива усмивка, добавяйки несигурно -Не, че възразявам, но сигурна ли си, че искаш да ме поканиш в дома си?
Попитах, наблюдавайки я, докато колебанието си личеше и в погледа ми. Знаех, че може и да звуча глупаво, но все пак исках да е сигурна. А и последното, което целях, беше да й се натрапя или нещо подобно. Макар че, да си призная, исках да направя точно това..
Следващите й думи обаче буквално ме изумиха. Тя ме канеше у тях? Леко смръщване премина през лицето ми, докато се питах винаги ли канеше непознати в дома си. Ами ако й се случеше нещо? Поглеждайки я, ми се изясни - явно тя съжаляваше, че ме е поканила.
Което пък буквално ме изправяше пред труден избор. Отчаяно исках да остана с нея още време, да видя дома й, да я опозная по-добре.. От друга страна обаче, не исках да я карам насила да прави нещо, което очевидно не искаше. Личеше си, че съжаляваше за думите си и отправената към мен покана. Не че я винях за това де.
А и все пак, познавахме се от твърде малко време, за да не е предпазлива. Беше нормално да има някои съмнения и да се колебае, така че нищо чудно, че тя си мислеше, че е твърде рано за посещения от моя страна в дома й. И все пак.. знаех, че съм твърде настоятелен, знаех, че и може би й се натрапвах твърде много, но за мен тя беше изкушение, на което нямаше начин да устоя просто.
Не и като се имаше предвид миналото ми.. Връщайки погледа си на нейния, забелязах леката нервност от нейна страна. Може би се притесняваше, че е извикала един непознат в къщата си, който можеше да се окаже всякакъв. Или в моя случай прост стоукър..
-С удоволствие бих изпил чаша хубаво кафе, благодаря ти.. - отправих й нова усмивка, докато кимвах в отговор на въпроса й, потвърждавайки страховете й. Сега може би наистина щеше да вдигне гарда си и да стане твърде предпазлива спрямо мен - нямаше да се учудя на което - но и просто нямаше начин да й откажа. Не и сега, след като я бях видял и тя беше нахлула в живота ми, връщайки миналото наново..
-Води ме, Аделайд. - вметнах, сякаш за да потвърдя опасенията й, че съм някой откачалник. След което обаче й отправих срамежлива усмивка, добавяйки несигурно -Не, че възразявам, но сигурна ли си, че искаш да ме поканиш в дома си?
Попитах, наблюдавайки я, докато колебанието си личеше и в погледа ми. Знаех, че може и да звуча глупаво, но все пак исках да е сигурна. А и последното, което целях, беше да й се натрапя или нещо подобно. Макар че, да си призная, исках да направя точно това..
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Чет Апр 24, 2014 1:22 pm
Всяка негова дума биваше заглушена от мислите ми. Оплаквах се от гласа на демона, но не помня кога за последно заявих пред самата себе си, че ми е трудно да чуя собствените си мисли. Нито веднъж обаче не помислих, че първото впечатление би могло да бъде подвеждащо, но нима имаше някаква разлика между празната улица и малкото затворено помещение, което обитавах? Ако имаше някакво намерение да ме нарани, то вероятно щеше да го е направил, а и не бях съвсем сигурна кой от двамата всъщност щеше да пострада накрая, защото някак не ми се вярва гласът да бе единственото, което идваше в комплект с връщането ми сред живите. Вярно, че се случваше напрежението по мрежите да се окаже в повече, но интересно бе как лампите винаги премигваха, когато не бях в особено добро настроение. Това не бе единственото, но честно казано отбягвах да мисля на тази тема. Тя изискваше твърде много внимание и концентрация и рядко имаше някакъв резултат от хилядите предположения, които изреждах на ум.
Погледът ми се разхождаше по масата, докато не се върна обратно върху неговия, когато осъзнах въпроса му. Предполагам го бе изрекъл преди известно време и сигурно Дерек вече не се надяваше да получи някакъв отговор, а по-скоро да прекараме времето до отварянето на кафенето в мълчание. Едва тогава онази мисъл нахлу в главата ми; мисълта, че първото впечатление действително би могло да е лъжливо и вместо да ѝ отдам съществено внимание, просто я избутах някъде навътре и отвърнах на усмивката му.
- Да! – отговорът ми бе съвсем категоричен. Нямаше връщане назад, дори се изправих, за да потвърдя, че нямам намерението да се колебая повече, но дължах и обяснение, което едва ли се очакваше да бъде точно такова. – Аз… Начинът, по който го казах, а и времето… Не ми звучеше чак толкова добре, не бях сигурна дали ще се приеме по начина, по който го имах предвид, а не като някое неприлично предложение.
Е, за мен продължаваше да звучи донякъде като такова, въпреки че денят тепърва започваше и говорехме за кафе, а не за нещо друго, но нима познавах много хора, които канеха непознати в дома си дори за чаша кафе? Всъщност въобще не познавах такива хора. Може би трябваше да прибавя себе си към този списък и вече имах едно име. Вероятно беше наивно, вероятно трябваше да се замисля малко повече, но не го направих. Вече нямаше време за заден ход, така че можех да се надявам единствено съдбата да бъде благосклонна, тръгвайки напред и надолу по улицата към малката кооперация в края ѝ.
Погледът ми се разхождаше по масата, докато не се върна обратно върху неговия, когато осъзнах въпроса му. Предполагам го бе изрекъл преди известно време и сигурно Дерек вече не се надяваше да получи някакъв отговор, а по-скоро да прекараме времето до отварянето на кафенето в мълчание. Едва тогава онази мисъл нахлу в главата ми; мисълта, че първото впечатление действително би могло да е лъжливо и вместо да ѝ отдам съществено внимание, просто я избутах някъде навътре и отвърнах на усмивката му.
- Да! – отговорът ми бе съвсем категоричен. Нямаше връщане назад, дори се изправих, за да потвърдя, че нямам намерението да се колебая повече, но дължах и обяснение, което едва ли се очакваше да бъде точно такова. – Аз… Начинът, по който го казах, а и времето… Не ми звучеше чак толкова добре, не бях сигурна дали ще се приеме по начина, по който го имах предвид, а не като някое неприлично предложение.
Е, за мен продължаваше да звучи донякъде като такова, въпреки че денят тепърва започваше и говорехме за кафе, а не за нещо друго, но нима познавах много хора, които канеха непознати в дома си дори за чаша кафе? Всъщност въобще не познавах такива хора. Може би трябваше да прибавя себе си към този списък и вече имах едно име. Вероятно беше наивно, вероятно трябваше да се замисля малко повече, но не го направих. Вече нямаше време за заден ход, така че можех да се надявам единствено съдбата да бъде благосклонна, тръгвайки напред и надолу по улицата към малката кооперация в края ѝ.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Сря Май 14, 2014 11:40 pm
Следвах Аделайд надолу по улицата, потънал в мисли. След последните й думи просто кимнах в отговор и двамата не разговаряхме особено много, но все така вървях до нея, докато тя водеше. Бях свел глава и дори не гледах от къде минавахме, крачейки към дома й.
Имаше ли значение? Преглътнах, поглеждайки я скришом с крайчеца на окото си. Беше точно копие на нея... И все пак не беше Елиза. Не можех да повярвам. Усещайки как сякаш една буца засяда в гърлото ми, си спомних факта, че тя беше мъртва заради мен. Спомних си и времето, през което бяхме заедно, всички щастливи спомени... Преглътнах. Наблюдавайки Аделайд, беше почти болезнено да се сдържам да не я докосна.
Исках да я притисна към себе си, да усетя тялото й в прегръдките си, топлината и присъствието й, да затворя очи и поне за момент да си представя, че тя е Елиза. Да потъна в илюзията, че наистина е тя и да й кажа колко много съжалявам. Да й кажа как не съм спирал да мисля за нощта, в която беше убита от него, как това е с мен с всеки мой дъх, всеки ден и всяка нощ в кошмарите ми...
Въздъхнах. Извръщайки се към Аделайд, прокарах ръка през косата си, колкото да се стегна и тихо попитах
-Сама ли живееш?
Честно казано не смеех да я попитам дали има половинка в живота си. А и мисълта за едно мое копие, което да е с нея, си беше повече от крийпи. Което обаче пък успя да ме накара да се усмихна, въпреки мрачното си настроение, докато двамата вървяхме един до друг.
Все пак не можех да го отричам - тя изваждаше най-лошото в мен, припомняше ми миналото и ме караше още по-добре да виждам и осъзнавам грешката си през онази нощ, дори и да бях поставен пред невъзможен избор и да не съществуваше правилна постъпка в тази ситуация... Освен може би тази да спася и двете, не само сестра ми, нещо, което сега бих постигнал с лекота, но тогава... Тогава бях слаб и се презирах заради тази си слабост. Презирах се заради избора, който бях направил, дори и да ме бяха принудили да избирам. Презирах се, защото все пак решението си оставаше само и единствено мое, нещо, което никога нямаше да се промени.
Точно, както нямаше да се промени и факта, че с този си избор бях предал Елиза. Бях я ставил да умре... И тя беше мъртва сега заради мен. Преглъщайки мислите си, се опитах да се сдържа, обаче емоциите ми бяха доста и земята под нас се разтресе - буквално. Хващайки внезапно Аделайд, за да не падне, усетих нещо като електричество от допира и рязко си заповядвах да се овладея, защото постъпката ми беше детинска, абсурдна и глупава - а си мислех, че съм овладял дарбата си.. По дяволите.
Пускайки рязко Аделайд, затворих очи, за да се концентрирам и когато труса малко по малко отмина, си поех въздух, вдигайки глава и не можах да удържа импулса си, поглеждайки момичето насреща ми виновно.
П.с.: Извинявай за адски огромното забавяне с поста ми, буквално забравих да пиша, сори..
Имаше ли значение? Преглътнах, поглеждайки я скришом с крайчеца на окото си. Беше точно копие на нея... И все пак не беше Елиза. Не можех да повярвам. Усещайки как сякаш една буца засяда в гърлото ми, си спомних факта, че тя беше мъртва заради мен. Спомних си и времето, през което бяхме заедно, всички щастливи спомени... Преглътнах. Наблюдавайки Аделайд, беше почти болезнено да се сдържам да не я докосна.
Исках да я притисна към себе си, да усетя тялото й в прегръдките си, топлината и присъствието й, да затворя очи и поне за момент да си представя, че тя е Елиза. Да потъна в илюзията, че наистина е тя и да й кажа колко много съжалявам. Да й кажа как не съм спирал да мисля за нощта, в която беше убита от него, как това е с мен с всеки мой дъх, всеки ден и всяка нощ в кошмарите ми...
Въздъхнах. Извръщайки се към Аделайд, прокарах ръка през косата си, колкото да се стегна и тихо попитах
-Сама ли живееш?
Честно казано не смеех да я попитам дали има половинка в живота си. А и мисълта за едно мое копие, което да е с нея, си беше повече от крийпи. Което обаче пък успя да ме накара да се усмихна, въпреки мрачното си настроение, докато двамата вървяхме един до друг.
Все пак не можех да го отричам - тя изваждаше най-лошото в мен, припомняше ми миналото и ме караше още по-добре да виждам и осъзнавам грешката си през онази нощ, дори и да бях поставен пред невъзможен избор и да не съществуваше правилна постъпка в тази ситуация... Освен може би тази да спася и двете, не само сестра ми, нещо, което сега бих постигнал с лекота, но тогава... Тогава бях слаб и се презирах заради тази си слабост. Презирах се заради избора, който бях направил, дори и да ме бяха принудили да избирам. Презирах се, защото все пак решението си оставаше само и единствено мое, нещо, което никога нямаше да се промени.
Точно, както нямаше да се промени и факта, че с този си избор бях предал Елиза. Бях я ставил да умре... И тя беше мъртва сега заради мен. Преглъщайки мислите си, се опитах да се сдържа, обаче емоциите ми бяха доста и земята под нас се разтресе - буквално. Хващайки внезапно Аделайд, за да не падне, усетих нещо като електричество от допира и рязко си заповядвах да се овладея, защото постъпката ми беше детинска, абсурдна и глупава - а си мислех, че съм овладял дарбата си.. По дяволите.
Пускайки рязко Аделайд, затворих очи, за да се концентрирам и когато труса малко по малко отмина, си поех въздух, вдигайки глава и не можах да удържа импулса си, поглеждайки момичето насреща ми виновно.
П.с.: Извинявай за адски огромното забавяне с поста ми, буквално забравих да пиша, сори..
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Съб Май 17, 2014 1:06 pm
Мълчанието бе някак по-приемливо, докато вървяхме. Липсваше онази неловкост от мълчаливото взиране един в друг, докато бяхме пред кафенето. В момента имах извинение да гледам напред и да оглеждам сградите около себе си, въпреки че вероятно отстрани изглеждаше странно или просто на мен така ми се струваше след като познавах пътя до болка и вероятно можех да го измина дори със затворени очи. Факт е, че не исках да поглеждам към него поне за кратко. Нещо в погледът му ми напомняше, че приличам на момиче от миналото му. Не знам коя, не знам каква, нито що за роля бе играла в живота му тя, но определено имаше нещо, което той не желаеше да сподели и за което аз не бих попитала, защото не бе моя работа.
Въпросът му ме накара да се замисля и разсея мислите ми от него и спомените, които имаше от миналото си. Поне онази малка част, за която знаех нещо и за която можех да предположа още малко. Никога не бях мислила, че има нещо лошо в това да живея сама, но въпросът му ме накара да се запитам дали е нормално. А защо да не е? Дори не долових известно съмнение или упрек във въпроса му, а се замислих преди да отговоря. В крайна сметка това бе просто въпрос, може би породен от любопитство или от нещо друго, но в звученето си оставаше като един невинен въпрос, целящ запазването на разговора помежду ни.
Не успях да отговоря. Неочакването разтресване на земята не само ме прекъсна, но и накара да изгубя равновесие за част от секундата. Не бих го признала, не исках да го призная, но за момент се почувствах точно на мястото си, когато ръцете му ме уловиха. Случилото се породи въпроси в две напълно противоположни страни и тъй като нямах представа кой да задам, просто замълчах и опитах да си припомня за какво говорехме преди.
- Всъщност да. – казах, завивайки към входа на малката сграда и след като отворих врата я задържах преди да вляза. Третият етаж си имаше своите плюсове, но стълбите до него и липсата на асансьор определено не бяха от тях. И все пак явно бях неподправен оптимист в определени случаи, щом дори това ми харесваше.
Нестабилната вратата се открехна още с изщракването на ключалката, напомняйки за пореден път, че вероятно трябваше да се поправи, но нямаше кой да чуе нейните оплаквания. Не и сега, когато първата ми задача бе да измъмря онези думи „чувствай се като у дома си“, които винаги звучаха банално и да изчезна в кухнята, за да приготвя от онова ароматно и хубаво кафе, което нямаше нищо общо с това, което предлагаше един уличен автомат.
- Имаш ли представа какво всъщност се случи преди малко? – попитах, връщайки се малко назад във времето, припомняйки си виновния му поглед след краткото земетресение, ако можех така да го нарека. Нямаше да отварям тема за другото. Изглеждаше ми някак не на място точно в този момент. Може би малко по-късно…
Въпросът му ме накара да се замисля и разсея мислите ми от него и спомените, които имаше от миналото си. Поне онази малка част, за която знаех нещо и за която можех да предположа още малко. Никога не бях мислила, че има нещо лошо в това да живея сама, но въпросът му ме накара да се запитам дали е нормално. А защо да не е? Дори не долових известно съмнение или упрек във въпроса му, а се замислих преди да отговоря. В крайна сметка това бе просто въпрос, може би породен от любопитство или от нещо друго, но в звученето си оставаше като един невинен въпрос, целящ запазването на разговора помежду ни.
Не успях да отговоря. Неочакването разтресване на земята не само ме прекъсна, но и накара да изгубя равновесие за част от секундата. Не бих го признала, не исках да го призная, но за момент се почувствах точно на мястото си, когато ръцете му ме уловиха. Случилото се породи въпроси в две напълно противоположни страни и тъй като нямах представа кой да задам, просто замълчах и опитах да си припомня за какво говорехме преди.
- Всъщност да. – казах, завивайки към входа на малката сграда и след като отворих врата я задържах преди да вляза. Третият етаж си имаше своите плюсове, но стълбите до него и липсата на асансьор определено не бяха от тях. И все пак явно бях неподправен оптимист в определени случаи, щом дори това ми харесваше.
Нестабилната вратата се открехна още с изщракването на ключалката, напомняйки за пореден път, че вероятно трябваше да се поправи, но нямаше кой да чуе нейните оплаквания. Не и сега, когато първата ми задача бе да измъмря онези думи „чувствай се като у дома си“, които винаги звучаха банално и да изчезна в кухнята, за да приготвя от онова ароматно и хубаво кафе, което нямаше нищо общо с това, което предлагаше един уличен автомат.
- Имаш ли представа какво всъщност се случи преди малко? – попитах, връщайки се малко назад във времето, припомняйки си виновния му поглед след краткото земетресение, ако можех така да го нарека. Нямаше да отварям тема за другото. Изглеждаше ми някак не на място точно в този момент. Може би малко по-късно…
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Нед Май 18, 2014 11:55 pm
Не знам кое ме учуди повече - чувството да я докосвам, което беше породило нещо като електричество да премине през мен, или това, че тя изобщо не реагира след земетръса и просто продължи по пътя към дома си, отговаряйки на въпроса ми от по-рано. Повдигнах вежди, но мълчаливо само кимнах леко, докато вървях наново до нея.
Стигайки една от сградите, се изкачихме до третия етаж и нямаше как да не призная, че не спирах да оглеждам всичко. Стълбите не бяха много, но все пак забелязах, че липсваше асансьор. Което пък веднага изскочи от ума ми, щом тя отвори една от входните врати на етажа и ме подкани вътре.
Пристъпих, но вместо да огледам жилището й, наблюдавах нея. Изглеждаше някак странно смутена, докато неловко промълви "чувствай се като у дома си" и побърза да изчезне в кухнята - или поне това, което предположих, че е кухнята.
Решавайки да я последвам, наблюдавах как тя вадеше чаши и започна да приготвя по чаша хубаво кафе за всеки от нас. В същото време обаче тя ме попита за земетресението и аз повдигнах вежди, което беше и единствената ми реакция на думите й - значи все пак беше забелязала станалото. Хм...
-Нямам представа. Просто земетресение, предполагам. - повдигайки вежди, се учудих на себе си и най-вече на чувството на вина, обзело ме след лъжата ми. Единственият човек, който не бях лъгал досега, беше Елиза.. защо по дяволите се чувствах виновно, когато криех нещо пък от Аделайд? Тя не беше загубената ми любов и аз знаех това болезнено ясно.
По дяволите. Сваляйки палтото си, го преметнах през облегалката на един от столовете и навих ръкавите на ризата си, опитвайки се да изглеждам небрежно. Всъщност се възползвах от това, за да огледам най-накрая мястото - не можех да отрека, че ми хареса. Усмихвайки се леко, оставих погледа си да блуждае по мебелите, прозорците и обзавеждането на дома й, докато накрая не върнах погледа си на нея и също толкова небрежно попитах, стараейки се да върна разговора към нормалното и тя да забрави за труса по-рано
-Къде са родителите ти?
Окей, не намеквах, че е твърде малка, за да живее сама, дори напротив. Просто се зачудих дали има семейство и ако да, къде е то и от какви членове се състои - това, надявах се, можеше да се сметне за нормална тема... Нали? Заставайки до нея, посочих двете извадени чаши върху плота и ведро, но и учтиво вметнах
-Имаш ли нужда от помощ за кафето?
Лакътя ми небрежно се докосна до ръката й, а аз прикрих движението като съвсем неумишлено и небрежно. По дяволите. Бях усетил същото електричество, както и по-рано и не можех да не се панирам - бях изпитвал това само и единствено към Елиза и никога нямаше да я предам и по този начин, като я заместя с някоя друга. Като че ли имаше такава, която да се равнява с нея... Може би точно защото нямаше, усещах това електричество, при това към някой, който й беше копие.. Мамка му.
Преглъщайки с усилие, бях загубил гласа си и не казвах нищо, като погледа ми се стрелна към вратата с копнеж и аз просто не можех да потисна импулса, който внезапно ме беше обзел - да отстъпя назад от Аделайд и да я оставя, изнизвайки се през вратата по възможно най-бързия начин. Стиснах очи. Не успявайки да скрия въздишката, отронила се внезапно от устните ми, разтрих слепоочието си и обръщайки й гръб, се запътих към прозореца, заглеждайки се навън.
Бях пълен идиот - какво ме беше накарало да мисля, че щях да успея да съм около нея без последствия? Това беше по-трудно, отколкото бях предполагал..
Стигайки една от сградите, се изкачихме до третия етаж и нямаше как да не призная, че не спирах да оглеждам всичко. Стълбите не бяха много, но все пак забелязах, че липсваше асансьор. Което пък веднага изскочи от ума ми, щом тя отвори една от входните врати на етажа и ме подкани вътре.
Пристъпих, но вместо да огледам жилището й, наблюдавах нея. Изглеждаше някак странно смутена, докато неловко промълви "чувствай се като у дома си" и побърза да изчезне в кухнята - или поне това, което предположих, че е кухнята.
Решавайки да я последвам, наблюдавах как тя вадеше чаши и започна да приготвя по чаша хубаво кафе за всеки от нас. В същото време обаче тя ме попита за земетресението и аз повдигнах вежди, което беше и единствената ми реакция на думите й - значи все пак беше забелязала станалото. Хм...
-Нямам представа. Просто земетресение, предполагам. - повдигайки вежди, се учудих на себе си и най-вече на чувството на вина, обзело ме след лъжата ми. Единственият човек, който не бях лъгал досега, беше Елиза.. защо по дяволите се чувствах виновно, когато криех нещо пък от Аделайд? Тя не беше загубената ми любов и аз знаех това болезнено ясно.
По дяволите. Сваляйки палтото си, го преметнах през облегалката на един от столовете и навих ръкавите на ризата си, опитвайки се да изглеждам небрежно. Всъщност се възползвах от това, за да огледам най-накрая мястото - не можех да отрека, че ми хареса. Усмихвайки се леко, оставих погледа си да блуждае по мебелите, прозорците и обзавеждането на дома й, докато накрая не върнах погледа си на нея и също толкова небрежно попитах, стараейки се да върна разговора към нормалното и тя да забрави за труса по-рано
-Къде са родителите ти?
Окей, не намеквах, че е твърде малка, за да живее сама, дори напротив. Просто се зачудих дали има семейство и ако да, къде е то и от какви членове се състои - това, надявах се, можеше да се сметне за нормална тема... Нали? Заставайки до нея, посочих двете извадени чаши върху плота и ведро, но и учтиво вметнах
-Имаш ли нужда от помощ за кафето?
Лакътя ми небрежно се докосна до ръката й, а аз прикрих движението като съвсем неумишлено и небрежно. По дяволите. Бях усетил същото електричество, както и по-рано и не можех да не се панирам - бях изпитвал това само и единствено към Елиза и никога нямаше да я предам и по този начин, като я заместя с някоя друга. Като че ли имаше такава, която да се равнява с нея... Може би точно защото нямаше, усещах това електричество, при това към някой, който й беше копие.. Мамка му.
Преглъщайки с усилие, бях загубил гласа си и не казвах нищо, като погледа ми се стрелна към вратата с копнеж и аз просто не можех да потисна импулса, който внезапно ме беше обзел - да отстъпя назад от Аделайд и да я оставя, изнизвайки се през вратата по възможно най-бързия начин. Стиснах очи. Не успявайки да скрия въздишката, отронила се внезапно от устните ми, разтрих слепоочието си и обръщайки й гръб, се запътих към прозореца, заглеждайки се навън.
Бях пълен идиот - какво ме беше накарало да мисля, че щях да успея да съм около нея без последствия? Това беше по-трудно, отколкото бях предполагал..
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Пон Май 19, 2014 6:56 pm
Поклатих глава, което бе достатъчно, за да отговори на въпроса му. Разбира се, само на единия от двата. Другият ми караше да се замисля и да изпитам донякъде смесени чувства и колебание. Не бях сигурна дали желая да отговоря, както и не бях сигурна дали този въпрос въобще имаше отговор. Не помня кога са последен път се наложи да говоря за родителите си, а споменът за тях бе един от онези далечните, твърде наподобяващи на сън и понякога се питах дали тези хора наистина съществуваха или просто си въобразявах, че е така, за да ми бъде по-лесно да изградя някаква минимална представа за живота си.
Неувереността в отговора ме караше да излъжа. Нямаше да е първият път. Спомените ми бяха наситени с толкова много нереални събития, че бе твърде вероятно в един момент реалност и фантазия да се бяха вплели една в друга. Следователно не можех сляпо да вярвам на всичко, което мислех, че знам за себе си.. Звучеше объркано и наистина беше такова, така че предпочитах да не го замесвам в точно това.
- Нещата с тях са сложни. Отдавна не поддържаме връзка. – заговорих, приближавайки към него с двете чаши и му подадох едната. Отпих от топлото кафе, докато безцелно оглеждах сградите и града. Не, май не беше чак толкова отдавна, но предпочитах да звучи по този начин. Караше думите да имат един по-небрежен смисъл и проблема с отношенията изглеждаше съвсем естествен. По-добре бе да не знае истината… Не знам защо бях на това мнение, може би от части на мен самата не ми се обясняваше как съм умряла и по необясними причини съм се върнала обратно под съвсем различна от естествената си форма. Не мисля, че някога щях да приема онази тъмна част от себе си, която напомняше каква съм, нито бих се примирила със съществуването на свръхестественото. Това определено не бе начинът, по който си представях живота си, но мен никой не ме питаше. И все пак накрая тишината ме накара да проговоря…
- Не знам къде са всъщност. Нямам връзка с тях след смъртта си.
Неувереността в отговора ме караше да излъжа. Нямаше да е първият път. Спомените ми бяха наситени с толкова много нереални събития, че бе твърде вероятно в един момент реалност и фантазия да се бяха вплели една в друга. Следователно не можех сляпо да вярвам на всичко, което мислех, че знам за себе си.. Звучеше объркано и наистина беше такова, така че предпочитах да не го замесвам в точно това.
- Нещата с тях са сложни. Отдавна не поддържаме връзка. – заговорих, приближавайки към него с двете чаши и му подадох едната. Отпих от топлото кафе, докато безцелно оглеждах сградите и града. Не, май не беше чак толкова отдавна, но предпочитах да звучи по този начин. Караше думите да имат един по-небрежен смисъл и проблема с отношенията изглеждаше съвсем естествен. По-добре бе да не знае истината… Не знам защо бях на това мнение, може би от части на мен самата не ми се обясняваше как съм умряла и по необясними причини съм се върнала обратно под съвсем различна от естествената си форма. Не мисля, че някога щях да приема онази тъмна част от себе си, която напомняше каква съм, нито бих се примирила със съществуването на свръхестественото. Това определено не бе начинът, по който си представях живота си, но мен никой не ме питаше. И все пак накрая тишината ме накара да проговоря…
- Не знам къде са всъщност. Нямам връзка с тях след смъртта си.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Пон Окт 27, 2014 8:28 pm
Извърнах се рязко към нея, след като бях регистрирал последните й думи и внезапно казах, стискайки чашата в ръката ми сигурно с двойно повече сила от необходимото
-Какво?! Какво, по дяволите, каза току що?
Втренчен в нея, отново не смеех да дишам, както в момента, в който я бях видял за първи път, убеждавайки се, че е точно копие на Елиза... Беше ли й обаче копие наистина..? Възможно ли беше тя да е..? Задавах си хиляди въпроси, след като я бях чул да казва, че е умряла.
Оставяйки чашата си на рамката на прозореца, трескаво се извърнах вече изцяло към нея и трескаво поставих по една ръка на всяко от рамената й, като съвсем леко я разтърсих, проговаряйки задъхано и едва изговаряйки думите
-Как умря, Аделайд? Кажи ми, как умря? Моля те...
Очите ми разширени, и взирайки се трескаво в нея, очаквах нетърпеливо отговора й, а сърцето ми биеше сигурно вече с хиляда удара в минута. Усещах как едвам си поемам дъх, трепетно и отчаяно чакайки да чуя какво ще каже тя, едновременно надявайки се и не смеейки да повярвам дали наистина има вероятност това, което си мисля и бях заподозрял, да е истина.
Ако се окажеше вярно, тогава какво? И ако не се окажеше вярно, какво? Разкъсвах се между надеждата, надигнала се в гърдите ми и страха, който ме стягаше от вероятността разочарованието да ме завладее, ако отговора й не беше това, което така силно ми се искаше да чуя.
Имах чувството, че минутите, преди тя да каже каквото и да било, се нижат като години и ми се струваха безкрайни, като цяла вечност. Смеех ли да се надявам, че тя е..? И какво изобщо очаквах от цялата тази работа, всъщност?
Бях като бомба със закъснител.
Пускайки я, пристъпих бавно крачка назад от нея и внезапно поклатих глава. Гледах я, някак отчаян и като потиснах въздишка, накрая казах, много тихо
-Не, всъщност недей да ми отговаряш... Извинявай, че реагирах така. Всичко това просто...
Обръщайки й гръб, вперих поглед в дланта си, която вдигнах пред себе си, забелязвайки, че пръстите ми трепереха съвсем леко и въпреки че не го усещах, май това се отнасяше и за цялото ми тяло, не само за ръката ми. Повдигайки рамене, погледа ми се отправи наново към вратата и обзет от усещането, че съм извън кожата си и никак не съм на себе си, следващата ми мисъл беше, че май щеше да е най-добре да си тръгна. А и последното, което исках, беше да стоварвам проблемите си, вината си и миналото върху едно напълнно невинно момиче, което нямаше никаква вина за изборите, които сам бях направил и които ме бяха довели до всичко това.
Бях сам – все пак, сам си бях наредил леглото и сега сам щях да си лежа на него. По дяволите всичко друго.
-Какво?! Какво, по дяволите, каза току що?
Втренчен в нея, отново не смеех да дишам, както в момента, в който я бях видял за първи път, убеждавайки се, че е точно копие на Елиза... Беше ли й обаче копие наистина..? Възможно ли беше тя да е..? Задавах си хиляди въпроси, след като я бях чул да казва, че е умряла.
Оставяйки чашата си на рамката на прозореца, трескаво се извърнах вече изцяло към нея и трескаво поставих по една ръка на всяко от рамената й, като съвсем леко я разтърсих, проговаряйки задъхано и едва изговаряйки думите
-Как умря, Аделайд? Кажи ми, как умря? Моля те...
Очите ми разширени, и взирайки се трескаво в нея, очаквах нетърпеливо отговора й, а сърцето ми биеше сигурно вече с хиляда удара в минута. Усещах как едвам си поемам дъх, трепетно и отчаяно чакайки да чуя какво ще каже тя, едновременно надявайки се и не смеейки да повярвам дали наистина има вероятност това, което си мисля и бях заподозрял, да е истина.
Ако се окажеше вярно, тогава какво? И ако не се окажеше вярно, какво? Разкъсвах се между надеждата, надигнала се в гърдите ми и страха, който ме стягаше от вероятността разочарованието да ме завладее, ако отговора й не беше това, което така силно ми се искаше да чуя.
Имах чувството, че минутите, преди тя да каже каквото и да било, се нижат като години и ми се струваха безкрайни, като цяла вечност. Смеех ли да се надявам, че тя е..? И какво изобщо очаквах от цялата тази работа, всъщност?
Бях като бомба със закъснител.
Пускайки я, пристъпих бавно крачка назад от нея и внезапно поклатих глава. Гледах я, някак отчаян и като потиснах въздишка, накрая казах, много тихо
-Не, всъщност недей да ми отговаряш... Извинявай, че реагирах така. Всичко това просто...
Обръщайки й гръб, вперих поглед в дланта си, която вдигнах пред себе си, забелязвайки, че пръстите ми трепереха съвсем леко и въпреки че не го усещах, май това се отнасяше и за цялото ми тяло, не само за ръката ми. Повдигайки рамене, погледа ми се отправи наново към вратата и обзет от усещането, че съм извън кожата си и никак не съм на себе си, следващата ми мисъл беше, че май щеше да е най-добре да си тръгна. А и последното, което исках, беше да стоварвам проблемите си, вината си и миналото върху едно напълнно невинно момиче, което нямаше никаква вина за изборите, които сам бях направил и които ме бяха довели до всичко това.
Бях сам – все пак, сам си бях наредил леглото и сега сам щях да си лежа на него. По дяволите всичко друго.
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Вто Окт 28, 2014 7:20 pm
Мразех без да знам кого или какво. Просто мразех. Това беше единствената емоция, която следваше да изпитвам. Единствената, която имаше някакъв смисъл. И нито веднъж не си зададох въпрос: защо?
Логичното обяснение бе, че съм демон. Те бяха манипултивни, подли и нарцистични същества, които не се опитваха да намерят причина за действията си. Те мразеха без причина, нараняваха без причина или може би имаха такава, но не знаеха каква. Може би тя беше гравирана в съзнанието им точно както името ми беше гравирано върху онази каменна плоча. Не го прочетох. Страхувах се да се изправя лице в лице с доказателството, че съм мъртва. Бавно осъзнах, че може би всеки демон се страхуваше да се разрови из спомените си, защото тогава би открил толкова много болезнени истини, които биха обвинили действи ята му. Адът бе място, което си играеше със съзнанието. Побъркваше го без човек да усети. Бавно започнах да осъзнавам, че животът ми вероятно е лъжа. Започнах да осъзнавам, че всъщност не знам коя съм и че може би съзнанието ми бе по-повредено отколкото предполагах. Страшно е, когато можеш сам да заявиш, че си луд, но е още по-страшно, когато вече не си сигурен дали си или не си. Спомените ми се преплитаха един в друг. Лъжа и истина, едно щастливо семейство и множество сенки от миналото, придружени от бели петна. Моменти, които едновременно блокирах или не можех да си спомня. Думите на Дерек заглъхваха в ушите ми. Едва ги чувах и едва ли бих разбрала дали все още искаше отговор или вече се бе отказал от него. Опитвах да разчета намеренията му по езика на тялото му, но погледът ми се задържаше за секунда върху него и след това се размазваше. Налагаше се да го отмествам твърде често и не разбрах какво мислеше да направи.
- Аз… Не си спомням много добре. – започнах колебливо, тихо. Това моят глас ли беше? Звучеше толкова по-различно от всеки друг път. Сякаш вече не бях Аделайд. Тогава коя бях? Името беше единствената константа в живота ми до този момент и изведнъж изгубих дори нея. Нямах нищо. Нямах представа как се очаква да живея след като на практика не съществувах в собственото си съзнание. Всичко, в което вярвах избледня, заменено от нови картини с участници, които не познавах. Не, всъщност познавах част от тях.
- Спомням си добре погребението си. Беше красиво или поне ми се иска да е било такова. Имаше бели цветя. Бели, а не жълти. Родителите ми като че ли не бяха там, но имаше момче, което приличаше на теб. Поне мисля, че имаше твоите очи. Държеше за ръка по-младо от него момиче. – една по една откривах разликите, изказвайки ги на глас без да правя какъвто и да било опит да му дам някакъв отговор. – Смъртта ми беше насилствена, знам това със сигурност, макар че не знам причината. Освен това… В далечината имаше някой друг. Сянка сред дърветата сякаш който и да бе, не трябваше да бъде там, но беше. Сякаш не искаше да се знае, че е там. Сякаш по този начин, криейки се сред сенките, изкупваше греховете си.
Логичното обяснение бе, че съм демон. Те бяха манипултивни, подли и нарцистични същества, които не се опитваха да намерят причина за действията си. Те мразеха без причина, нараняваха без причина или може би имаха такава, но не знаеха каква. Може би тя беше гравирана в съзнанието им точно както името ми беше гравирано върху онази каменна плоча. Не го прочетох. Страхувах се да се изправя лице в лице с доказателството, че съм мъртва. Бавно осъзнах, че може би всеки демон се страхуваше да се разрови из спомените си, защото тогава би открил толкова много болезнени истини, които биха обвинили действи ята му. Адът бе място, което си играеше със съзнанието. Побъркваше го без човек да усети. Бавно започнах да осъзнавам, че животът ми вероятно е лъжа. Започнах да осъзнавам, че всъщност не знам коя съм и че може би съзнанието ми бе по-повредено отколкото предполагах. Страшно е, когато можеш сам да заявиш, че си луд, но е още по-страшно, когато вече не си сигурен дали си или не си. Спомените ми се преплитаха един в друг. Лъжа и истина, едно щастливо семейство и множество сенки от миналото, придружени от бели петна. Моменти, които едновременно блокирах или не можех да си спомня. Думите на Дерек заглъхваха в ушите ми. Едва ги чувах и едва ли бих разбрала дали все още искаше отговор или вече се бе отказал от него. Опитвах да разчета намеренията му по езика на тялото му, но погледът ми се задържаше за секунда върху него и след това се размазваше. Налагаше се да го отмествам твърде често и не разбрах какво мислеше да направи.
- Аз… Не си спомням много добре. – започнах колебливо, тихо. Това моят глас ли беше? Звучеше толкова по-различно от всеки друг път. Сякаш вече не бях Аделайд. Тогава коя бях? Името беше единствената константа в живота ми до този момент и изведнъж изгубих дори нея. Нямах нищо. Нямах представа как се очаква да живея след като на практика не съществувах в собственото си съзнание. Всичко, в което вярвах избледня, заменено от нови картини с участници, които не познавах. Не, всъщност познавах част от тях.
- Спомням си добре погребението си. Беше красиво или поне ми се иска да е било такова. Имаше бели цветя. Бели, а не жълти. Родителите ми като че ли не бяха там, но имаше момче, което приличаше на теб. Поне мисля, че имаше твоите очи. Държеше за ръка по-младо от него момиче. – една по една откривах разликите, изказвайки ги на глас без да правя какъвто и да било опит да му дам някакъв отговор. – Смъртта ми беше насилствена, знам това със сигурност, макар че не знам причината. Освен това… В далечината имаше някой друг. Сянка сред дърветата сякаш който и да бе, не трябваше да бъде там, но беше. Сякаш не искаше да се знае, че е там. Сякаш по този начин, криейки се сред сенките, изкупваше греховете си.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Вто Окт 28, 2014 9:41 pm
Извърнах се, гледайки я смаяно. Повече от смаяно.
Очите й обаче... Очите й - зениците й сякаш бяха избледнели и тя като че ли дори не ме виждаше. Думите й обаче...
Пристъпих и обгърнах лицето й с ръце. Все още треперех целия, но този път и аз не знаех защо, тъй като надеждата беше изпълнила гърдите ми и там сякаш гореше пламък, който постепенно нарастваше все повече и повече. Сякаш допусках възможността тя наистина да е момичето от миналото ми... Или не, сякаш по-скоро вече направо бях убеден в това.
Прегърнах я пламенно, несигурен дали все още съзнанието й беше изгубено сред миналото, но дори и да беше така, не бях способен да се държа надалеч от нея, пък било то и само на крачка разстояние. Очите ми се напълниха със сълзи и гласът ми беше наситен с вина, когато проговорих
-Елиза... Елиза, толкова съжалявам... Толкова съжалявам... Вината е моя... За смъртта ти, за всичко. Аз и само аз съм виновен... Съжалявам...
С всяка следваща дума миналото като че ли натежаваше върху мен все повече и повече. След което обаче я пуснах и погалих бузата й с ръка. Гледах я в очите и въпросите ме заляха - един след друг, кой от кой по-объркани, кой от кой по-многобройни...
И тогава осъзнах.
Тя не беше изгубената ми любов. Тя имаше живот, семейство, спомени... Но говореше, че е умряла. Къде се връзваше тази част във всичко това? Нещо не беше наред. Трябваше ми уверение. Трябваше ми доказателство.
-Аделайд? Аделайд, моля те, спомни си. Моля те... Трябва да си спомниш. Просто опитай... Просто... спомни си, моля те, моля те...
Беше от изключителна важност за мен. Не знаех дали долавяше отчаянието в гласа ми. Дали беше доловила надеждата, колебанието, объркването, страха и много другите емоции, съдържащи се в думите. Преглътнах с усилие и заклатих леко глава, наблюдавайки я втренчено. И се запитах - можех ли да понеса това? Ами ако се окажеше, че спомените й са различни от събитията, сполетели мен и Елиза и тя не е момичето, което бях загубил в миналото? Спомените й можеха да се окажат съвсем различни, тя да е умряла също като изгубената ми любов и наистина да е точно копие на Елиза, но само това - да не е тя и двете да са съвсем различни личности...
Съмненията ме разяждаха като киселина върху метал. Гърлото ми беше свито от страх и аз се бях вгледал трескаво в зареяният й поглед, който като че ли гледаше през мен, отправен не към мен, а към миналото й... И към спомените й. Дали щеше да си спомни..?
А ако успееше?
Очите й обаче... Очите й - зениците й сякаш бяха избледнели и тя като че ли дори не ме виждаше. Думите й обаче...
Пристъпих и обгърнах лицето й с ръце. Все още треперех целия, но този път и аз не знаех защо, тъй като надеждата беше изпълнила гърдите ми и там сякаш гореше пламък, който постепенно нарастваше все повече и повече. Сякаш допусках възможността тя наистина да е момичето от миналото ми... Или не, сякаш по-скоро вече направо бях убеден в това.
Прегърнах я пламенно, несигурен дали все още съзнанието й беше изгубено сред миналото, но дори и да беше така, не бях способен да се държа надалеч от нея, пък било то и само на крачка разстояние. Очите ми се напълниха със сълзи и гласът ми беше наситен с вина, когато проговорих
-Елиза... Елиза, толкова съжалявам... Толкова съжалявам... Вината е моя... За смъртта ти, за всичко. Аз и само аз съм виновен... Съжалявам...
С всяка следваща дума миналото като че ли натежаваше върху мен все повече и повече. След което обаче я пуснах и погалих бузата й с ръка. Гледах я в очите и въпросите ме заляха - един след друг, кой от кой по-объркани, кой от кой по-многобройни...
И тогава осъзнах.
Тя не беше изгубената ми любов. Тя имаше живот, семейство, спомени... Но говореше, че е умряла. Къде се връзваше тази част във всичко това? Нещо не беше наред. Трябваше ми уверение. Трябваше ми доказателство.
-Аделайд? Аделайд, моля те, спомни си. Моля те... Трябва да си спомниш. Просто опитай... Просто... спомни си, моля те, моля те...
Беше от изключителна важност за мен. Не знаех дали долавяше отчаянието в гласа ми. Дали беше доловила надеждата, колебанието, объркването, страха и много другите емоции, съдържащи се в думите. Преглътнах с усилие и заклатих леко глава, наблюдавайки я втренчено. И се запитах - можех ли да понеса това? Ами ако се окажеше, че спомените й са различни от събитията, сполетели мен и Елиза и тя не е момичето, което бях загубил в миналото? Спомените й можеха да се окажат съвсем различни, тя да е умряла също като изгубената ми любов и наистина да е точно копие на Елиза, но само това - да не е тя и двете да са съвсем различни личности...
Съмненията ме разяждаха като киселина върху метал. Гърлото ми беше свито от страх и аз се бях вгледал трескаво в зареяният й поглед, който като че ли гледаше през мен, отправен не към мен, а към миналото й... И към спомените й. Дали щеше да си спомни..?
А ако успееше?
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Сря Окт 29, 2014 10:34 am
Предпочитах да бъда мъртва, да бъда една лъжа пред това да не знам коя съм. Името, което той назова, звучеше познато, но нямах представа откъде. Може би познавах момиче с такова име, но аз познавах много хора. Поне така мисля. Всичко, в което вярвах, изгуби смисъла си. Защо, по дяволите, родителите ми липсваха от погребението ми? Спомням си, че бяха там. Може би сега опитвах да си спомня някой друг и съзнанието ми нарочно ги пропусна. Може би бяха там, но се сливаха с останалите тъжни лица. Може би не бяха там, защото не искаха да приемат истината. Аз също не исках да я приема, но сега предпочитах да знам името, изписано върху онази плоча. Исках да знам коя съм, защото най-ужасното чувство в живота не бе да изгубиш някого, а да осъзнаеш, че си изгубил себе си. Всеки трябваше да знае отговорите на три основни въпроса. Кой съм? Къде съм? Какво е миналото ми?
А аз знаех отговорът само на втория.
Намирах се в малък апартамент, който приемах за свой. Отказвах да предположа, че дори това беше лъжа. Не можех да позволя на съзнанието си напълно да се изгуби сред тъмнината и кашата от спомени. Знаех, че идвах някъде от сенките на Ада, независимо колко нелогично изглеждаше това. Сякаш вината, че бях там не бе моя, а нечия чужда. Някой бе предизвикал Рая и той ме отхвърли. Не исках да мисля, че бих могла да бъда ангел при други обстоятелства. На първо време, аз не исках да съм мъртва, а това предполагаше, че нямах желание да бъда каквото и да било друго, различно от човек.
Защо гласът му беше толкова умоляващ? Какво искаше да си спомня? Защо имах някакво смътно подозрение, че до познавах доста по-дълго отколкото предполагах?
Въпросите ме измъчваха. Опитвах да си спомня, но без ясна представа какво трябваше да си спомня, опитите бяха ненужни. Не си спомнях дори откъде името Елиза ми беше познато, нито защо той присъстваше в спомените ми. Знаех, че ако продължа да опитвам, ще полудея, така че затворих очи, опитвайки да изгоня всички мисли от главата си. Абсолютно всички.
Фатална грешка, за която щях да съжалявам.
Тъмнината пред очите ми придоби нови измерения. В далечината се чуваха гласове и отново това име. Звучеше по-познато от преди. Не беше чуждо, а мое. Отворих рязко очи и спрях поглед върху него.
- Дерек? – изрекох името му като въпрос, макар че всъщност исках да попитам нещо друго, но просто не успях да подредя думите. – Спомням си… Спомням си всичко и ти нямаш никаква вина. Ти направи правилния избор.
А аз знаех отговорът само на втория.
Намирах се в малък апартамент, който приемах за свой. Отказвах да предположа, че дори това беше лъжа. Не можех да позволя на съзнанието си напълно да се изгуби сред тъмнината и кашата от спомени. Знаех, че идвах някъде от сенките на Ада, независимо колко нелогично изглеждаше това. Сякаш вината, че бях там не бе моя, а нечия чужда. Някой бе предизвикал Рая и той ме отхвърли. Не исках да мисля, че бих могла да бъда ангел при други обстоятелства. На първо време, аз не исках да съм мъртва, а това предполагаше, че нямах желание да бъда каквото и да било друго, различно от човек.
Защо гласът му беше толкова умоляващ? Какво искаше да си спомня? Защо имах някакво смътно подозрение, че до познавах доста по-дълго отколкото предполагах?
Въпросите ме измъчваха. Опитвах да си спомня, но без ясна представа какво трябваше да си спомня, опитите бяха ненужни. Не си спомнях дори откъде името Елиза ми беше познато, нито защо той присъстваше в спомените ми. Знаех, че ако продължа да опитвам, ще полудея, така че затворих очи, опитвайки да изгоня всички мисли от главата си. Абсолютно всички.
Фатална грешка, за която щях да съжалявам.
Тъмнината пред очите ми придоби нови измерения. В далечината се чуваха гласове и отново това име. Звучеше по-познато от преди. Не беше чуждо, а мое. Отворих рязко очи и спрях поглед върху него.
- Дерек? – изрекох името му като въпрос, макар че всъщност исках да попитам нещо друго, но просто не успях да подредя думите. – Спомням си… Спомням си всичко и ти нямаш никаква вина. Ти направи правилния избор.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Сря Окт 29, 2014 5:12 pm
Устата ми се отвори, но от гърлото ми не излезе и звук. Взирах се в нея, смаяно, объркано, невярващо... Не ми достигаха думи да опиша чувството... Това.. това наистина ли беше тя? Наистина ли беше моята Елиза?
Изстрелях се към нея, краката ми твърде бавни, въпреки че се движех колкото мога по-бързо.
Ръцете ми се обвиха около нея, отново, този път в задушаваща прегръдка. Усетих как тялото ми бива разтърсено от мълчаливи ридания, което ми беше някак непонятно, тъй като сълзите в очите ми така и не се бяха стекли.
-Възможно ли е.. за Бога... та ти умря пред очите ми... Той те уби пред мен! Наистина си ти... Проклет да съм... Любов моя, ти си тук... Елиза, не мога да повярвам... Толкова съжалявам... Съкровище, толкова съжалявам... Та аз те убих...
Последните думи ме задавиха и не казах нито дума повече. Никога, дори и в най-смелите си мечти и фантазии не бях вярвал, че някога ще я видя пак... Че някога ще успея да й кажа колко дълбоко съжалявах за стореното и доколко точно дълбока беше вината ми от случилото се...
Не я заслужавах.
Не заслужавах нея, нито пък чудото от втория шанс, който ми беше предоставен да изразя пред нея, че така и не си бях простил за станалото, че никога не бях успял и надали щях и да успея да си простя, задето бях предизвикал смъртта й... Дори и да беше непосилен избор, аз го бях направил и заради мен тя се беше простила с живота си. Сякаш собственоръчно бях натиснал спусъка...
Не мислех, че смея или пък съм способен да я пусна, но в следващия миг паднах на колене пред нея, вината сякаш физически притискайки ме надолу и тежейки върху раменете ми. Аз бях виновен за смъртта й... Не заслужавах втори шанс, но бях толкова благодарен. И облекчен. И шокиран. И уплашен - той все още беше някъде там и ако успееше да ми я отнеме отново...
Изтръпнах. Знаех, че не заслужавам да съм с нея, но щях да я защитавам с всичките си сили. С живота си. Нямаше да допусна той да я нарани отново... Нямаше да допусна миналото да се повтори. Бях твърдо решен...
Изстрелях се към нея, краката ми твърде бавни, въпреки че се движех колкото мога по-бързо.
Ръцете ми се обвиха около нея, отново, този път в задушаваща прегръдка. Усетих как тялото ми бива разтърсено от мълчаливи ридания, което ми беше някак непонятно, тъй като сълзите в очите ми така и не се бяха стекли.
-Възможно ли е.. за Бога... та ти умря пред очите ми... Той те уби пред мен! Наистина си ти... Проклет да съм... Любов моя, ти си тук... Елиза, не мога да повярвам... Толкова съжалявам... Съкровище, толкова съжалявам... Та аз те убих...
Последните думи ме задавиха и не казах нито дума повече. Никога, дори и в най-смелите си мечти и фантазии не бях вярвал, че някога ще я видя пак... Че някога ще успея да й кажа колко дълбоко съжалявах за стореното и доколко точно дълбока беше вината ми от случилото се...
Не я заслужавах.
Не заслужавах нея, нито пък чудото от втория шанс, който ми беше предоставен да изразя пред нея, че така и не си бях простил за станалото, че никога не бях успял и надали щях и да успея да си простя, задето бях предизвикал смъртта й... Дори и да беше непосилен избор, аз го бях направил и заради мен тя се беше простила с живота си. Сякаш собственоръчно бях натиснал спусъка...
Не мислех, че смея или пък съм способен да я пусна, но в следващия миг паднах на колене пред нея, вината сякаш физически притискайки ме надолу и тежейки върху раменете ми. Аз бях виновен за смъртта й... Не заслужавах втори шанс, но бях толкова благодарен. И облекчен. И шокиран. И уплашен - той все още беше някъде там и ако успееше да ми я отнеме отново...
Изтръпнах. Знаех, че не заслужавам да съм с нея, но щях да я защитавам с всичките си сили. С живота си. Нямаше да допусна той да я нарани отново... Нямаше да допусна миналото да се повтори. Бях твърдо решен...
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Сря Окт 29, 2014 8:40 pm
Защо беше толкова трудно да изпитам нещо? Трябваше да насиля съзнанието си да изпита нещо, да открие адекватната реакция, защото независимо че си спомнях, продължавах да се чувствам някак отдалечена от миналото, от настоящето, от всичко. Или може би изпитвах твърде много наведнъж и съзнанието ми не можеше да поеме напрежението, затова тялото му бе някак изтръпнало и неспособно да отвърне на прегръдката му. Единственото сърцето ми биеше лудо, издавайки някакво подобие на изпитвана емоция. Може би радост, защото нямах причина да се страхувам, а ако страдах, то щеше да се свива от болка, а не да тупти толкова силно. Да, би трябвало да е щастие.
Повдигнах ръка, докосвайки лицето си. Усещах непозната влага в очите си. Нещо, което не биваше да е част от мен, тъй като демоните не плачеха. Те не бяха създадени да изпитват онова, което изпитваха хората. Пръстите ми докоснаха сълзите и те се спуснаха една след друга. Сълзи от щастие? Можех само да предполагам.
Мразех се. Мразех се, защото спомените бяха просто картини в съзнанието му, от които можех да направя някакви заключения. Разумни заключения относно обстоятелствата, но това не беше достатъчно, за да отнеме вината му. Бях жива, но това нямаше никакво значение, когато не можех да бъда момичето, което той познаваше от миналото си.
Неговата истинска Елиза би отвърнала на прегръдката му. Тя би направила всичко по силите си, за да го накара да се почувства по-добре. Тя би му говорила нежно и тихо, галейки косата му, повтаряйки че вината не е негова. Би му казала същите думи, които изникваха в моята глава, но по различен начин, по който той би им повярвал, дори да не искаше. Затова и мълчах. Имах какво да кажа, но не знаех как. Дори сълзите ми засъхнаха по-бързо отколкото очаквах.
- Дерек, моля те, изправи се. – почти го прошепнах, несигурна че трябва да кажа нещо. Съзнанието ми продължаваше да не функционира, но тялото ми сякаш знаеше какво прави, когато повдигнах ръка и погалих косата му. Ако не се вслушаше в думите ми, бях готова аз също да падна на колене, за да срещна погледа му.
- Обстоятелствата те притиснаха да направиш избор, който не ти харесваше. Действа инстинктивно и направи правилния избор, избирайки сестра си. Ако беше избрал мен, аз нямаше да си простя, че по моя вина си изгубил последната част от семейството си. – гласът ми трепереше, издавайки всички онези смесени емоции, които чувствах и които все пак не успявах да разгранича една от друга, за да ги назова по отделно.
- Избирайки теб, знаех че нищо и никой не би ни разделил. Знаех, че ще намеря начин да се върна обратно при теб.
Повдигнах ръка, докосвайки лицето си. Усещах непозната влага в очите си. Нещо, което не биваше да е част от мен, тъй като демоните не плачеха. Те не бяха създадени да изпитват онова, което изпитваха хората. Пръстите ми докоснаха сълзите и те се спуснаха една след друга. Сълзи от щастие? Можех само да предполагам.
Мразех се. Мразех се, защото спомените бяха просто картини в съзнанието му, от които можех да направя някакви заключения. Разумни заключения относно обстоятелствата, но това не беше достатъчно, за да отнеме вината му. Бях жива, но това нямаше никакво значение, когато не можех да бъда момичето, което той познаваше от миналото си.
Неговата истинска Елиза би отвърнала на прегръдката му. Тя би направила всичко по силите си, за да го накара да се почувства по-добре. Тя би му говорила нежно и тихо, галейки косата му, повтаряйки че вината не е негова. Би му казала същите думи, които изникваха в моята глава, но по различен начин, по който той би им повярвал, дори да не искаше. Затова и мълчах. Имах какво да кажа, но не знаех как. Дори сълзите ми засъхнаха по-бързо отколкото очаквах.
- Дерек, моля те, изправи се. – почти го прошепнах, несигурна че трябва да кажа нещо. Съзнанието ми продължаваше да не функционира, но тялото ми сякаш знаеше какво прави, когато повдигнах ръка и погалих косата му. Ако не се вслушаше в думите ми, бях готова аз също да падна на колене, за да срещна погледа му.
- Обстоятелствата те притиснаха да направиш избор, който не ти харесваше. Действа инстинктивно и направи правилния избор, избирайки сестра си. Ако беше избрал мен, аз нямаше да си простя, че по моя вина си изгубил последната част от семейството си. – гласът ми трепереше, издавайки всички онези смесени емоции, които чувствах и които все пак не успявах да разгранича една от друга, за да ги назова по отделно.
- Избирайки теб, знаех че нищо и никой не би ни разделил. Знаех, че ще намеря начин да се върна обратно при теб.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Чет Окт 30, 2014 8:21 pm
Бях... развалина.
Сякаш някой беше хванал сърцето ми и го режеше малко по малко на части. Беше болезнено, но не само това. Вината в мен не ми даваше мира, нямаше как да ми дава мира, дори и след думите й.
Главата ми се облегна в долната част на стомаха й и аз усетих как ръцете ми се свиват в юмруци. Накрая се изправих, бавно, постепенно - но само защото тя ме беше помолила. Само защото бях готов на всичко за нея. На всичко.
Заставайки обратно пред нея, погледа ми се впи в нейния и аз нямаше как да пропусна разликата в очите й... Разликата в нея. Виждах я твърде ясно и знаех, че нямаше как да е същия човек, същата Елиза, която познавах от толкова време и която беше неизменна част не само от миналото ми, но и от мен.
И знаех защо е промяната в нея. Знаех също и че аз съм причината за това. А и как беше възможно да умреш, а въпреки това да се върнеш същия човек след подобно нещо?
Преглътнах.
Какво й бях причинил... Какво, по дяволите, бях сторил... Знаех последствията от избора си, който винаги щеше да ми тежи, но сега трябваше да живея с тях. А по-лошото е, че и тя трябваше да живее с последиците от решение, което дори не беше нейно. Бях насилил избора си върху нея, без да я питам, без да се съобразявам...
Знаех, че постъпката ми беше чудовищна.
Каквото и да казваше тя, каквито и логични причини да изтъкнеше... Никога нямаше да мога да залепя наново сърцето си, да премахна белезите по него от нещо, което сам бях сторил и защото не заслужавах прошка.
-Елиза, аз... Аделайд...
По дяволите... Дори не знаех как да я наричам. В очите ми блестяха сълзите от по-рано, като накрая поклатих глава и с неизмерима тъга, изписана и на лицето ми, накрая продължих, казвайки отново
-Толкова съжалявам... За всичко... Знам, че стореното от мен е непростимо. Ще те оставя... Мисля, че е най-добре да си тръгна.
Трябваше да го направя, трябваше да я оставя... Въпреки че ме разкъсваше целия.
Прегътнах отново, този път с доста усилия, усещайки вината да напира и в гърлото ми, заедно с чувствата ми към нея. Усещайки, че не я заслужавам, не съм достатъчно добър за нея и не можех повече да я подлагам на подобно нещо, причинявайки й страдание и измъчвайки се от това.
Извръщайки се, очите ми се затвориха за момент от усилието, необходимо да го направя, и пристъпих към вратата.
Сякаш някой беше хванал сърцето ми и го режеше малко по малко на части. Беше болезнено, но не само това. Вината в мен не ми даваше мира, нямаше как да ми дава мира, дори и след думите й.
Главата ми се облегна в долната част на стомаха й и аз усетих как ръцете ми се свиват в юмруци. Накрая се изправих, бавно, постепенно - но само защото тя ме беше помолила. Само защото бях готов на всичко за нея. На всичко.
Заставайки обратно пред нея, погледа ми се впи в нейния и аз нямаше как да пропусна разликата в очите й... Разликата в нея. Виждах я твърде ясно и знаех, че нямаше как да е същия човек, същата Елиза, която познавах от толкова време и която беше неизменна част не само от миналото ми, но и от мен.
И знаех защо е промяната в нея. Знаех също и че аз съм причината за това. А и как беше възможно да умреш, а въпреки това да се върнеш същия човек след подобно нещо?
Преглътнах.
Какво й бях причинил... Какво, по дяволите, бях сторил... Знаех последствията от избора си, който винаги щеше да ми тежи, но сега трябваше да живея с тях. А по-лошото е, че и тя трябваше да живее с последиците от решение, което дори не беше нейно. Бях насилил избора си върху нея, без да я питам, без да се съобразявам...
Знаех, че постъпката ми беше чудовищна.
Каквото и да казваше тя, каквито и логични причини да изтъкнеше... Никога нямаше да мога да залепя наново сърцето си, да премахна белезите по него от нещо, което сам бях сторил и защото не заслужавах прошка.
-Елиза, аз... Аделайд...
По дяволите... Дори не знаех как да я наричам. В очите ми блестяха сълзите от по-рано, като накрая поклатих глава и с неизмерима тъга, изписана и на лицето ми, накрая продължих, казвайки отново
-Толкова съжалявам... За всичко... Знам, че стореното от мен е непростимо. Ще те оставя... Мисля, че е най-добре да си тръгна.
Трябваше да го направя, трябваше да я оставя... Въпреки че ме разкъсваше целия.
Прегътнах отново, този път с доста усилия, усещайки вината да напира и в гърлото ми, заедно с чувствата ми към нея. Усещайки, че не я заслужавам, не съм достатъчно добър за нея и не можех повече да я подлагам на подобно нещо, причинявайки й страдание и измъчвайки се от това.
Извръщайки се, очите ми се затвориха за момент от усилието, необходимо да го направя, и пристъпих към вратата.
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Пет Окт 31, 2014 5:07 pm
Наблюдавах го. Наблюдавах как се отдалечава и просто не проумявах какво се случваше. Сякаш част от мен искаше да повярва, че това бе илюзия, че той всъщност не се опитваше да си тръгне, а просто имаше нужда да се разходи, за да разсее мислите си. Не беше това. Той уверено пристъпваше към вратата, а аз не исках да приема възможността, че се страхуваше. Не, всъщност не бях сигурна дали той се страхуваше да остане, виждайки че не бях същото момиче, което познаваше преди, или аз се страхувах, защото щях да остана сама.
Преди този факт изглеждаше по-лесен за преглъщане. Той ме гледаше по особен начин и го забелязвах, но повече от всичко ми допадаше идеята за компания. Той беше първият човек, който ме заговори след… Връщането ми? Прераждането? Нямам представа как следва да се нарече преживяното, превърнало ме за част от време в нищо, а след това отново в нещо. Дерек беше първият, който потърси компанията ми, а не аз неговата. В този случай не бях духът от миналото, появил се за да породи смесени чувства. Почувствах се почти като човек, макар че в главата ми си остана онзи тих глас, напомнящ с грозно грачене, че не съм.
След всичко не можеше просто да си тръгне, независимо каква бе причината за това решение. Не беше честно да ми припомни коя съм, а след това да ме остави да се лутам между двете реалности. Самата аз не знаех коя съм и не можех да му помогна по отношение на начина, по който да ме нарича. Не бях Елиза, макар че имаше една малка част от мен, която си спомняше това име и го свързваше с отдалечени моменти. Тази същност обаче си оставаше далечна и недостижима. Аз просто се докосвах до нея, но тя не представляваше трайна част от мен. Аделайд… Вече не бях сигурна, че това момиче съществуваше. По начало това беше просто име, псевдоним, който улесняваше живота ми. По начало името беше съвсем различни и непознато за мен, така че можеше да бъде всяко друго име, но едно име не създаваше личността. Създаваха я спомените, а тя нямаше спомени тоест аз… Аз нямах спомени. Липсваха такива от времето по-назад от тесните и тъмни коридори на Ада. Аделайд представляваше сянка, зародила се някога сред мрака и щеше да си остане това. Сянка на момичето, което бях преди. Не знаех коя желаех да бъда; момичето от неговите спомени или момичето, родило се след смъртта. Не знаех коя беше по-правилно да бъда, но все пак знаех нещо.
- Страхливец… - прошепнах тихо без да имам намерението да го обидя. Вече знаех, че аз бях тази, която се страхуваше. Страхувах се да не остана сама. Не исках да оставам сама точно сега. Не и сега, когато не бях сигурна в себе си, но вярвах в него. Докато подлагах на съмнение собственото си съществуване като която и да било от двете налични самоличности, знаех че той беше един-единствен.
- Не си тръгвай. – извиках след него или поне исках да извикам. – Не можеш да ми обърнеш гръб и просто да си тръгнеш! Ти имаш вина и трябва да посрещнеш последиците от нея, а не да избягаш от тях! Направи избор, но това беше отдавна. Сега направи нов. Несъзнателно избра да се намесиш и след като обърка всичко не можеш просто да си тръгнеш и да ме оставиш да се справям сама. Коя съм аз, Дерек? Елиза? Аделайд? Ти го причини.
Думите ми бяха обвинителни, но не звучаха по този начин. Звучаха като думите на изплашено дете като каквото се чувствах. Самотно, изоставено дете, което не виждаше познати хора около себе си. Без него оставах сама, губех себе си безвъзвратно и нямаше значение каква беше истината. Не знаех и какво целя, спирайки го. Просто се вкопчих в него като удавник за сламка. Срещнах погледа му за секунда и устните ми неосезаемо се докоснаха до неговите при изричането на последните ми думи.
- Никога повече не ми обръщай гръб, моля те.
Преди този факт изглеждаше по-лесен за преглъщане. Той ме гледаше по особен начин и го забелязвах, но повече от всичко ми допадаше идеята за компания. Той беше първият човек, който ме заговори след… Връщането ми? Прераждането? Нямам представа как следва да се нарече преживяното, превърнало ме за част от време в нищо, а след това отново в нещо. Дерек беше първият, който потърси компанията ми, а не аз неговата. В този случай не бях духът от миналото, появил се за да породи смесени чувства. Почувствах се почти като човек, макар че в главата ми си остана онзи тих глас, напомнящ с грозно грачене, че не съм.
След всичко не можеше просто да си тръгне, независимо каква бе причината за това решение. Не беше честно да ми припомни коя съм, а след това да ме остави да се лутам между двете реалности. Самата аз не знаех коя съм и не можех да му помогна по отношение на начина, по който да ме нарича. Не бях Елиза, макар че имаше една малка част от мен, която си спомняше това име и го свързваше с отдалечени моменти. Тази същност обаче си оставаше далечна и недостижима. Аз просто се докосвах до нея, но тя не представляваше трайна част от мен. Аделайд… Вече не бях сигурна, че това момиче съществуваше. По начало това беше просто име, псевдоним, който улесняваше живота ми. По начало името беше съвсем различни и непознато за мен, така че можеше да бъде всяко друго име, но едно име не създаваше личността. Създаваха я спомените, а тя нямаше спомени тоест аз… Аз нямах спомени. Липсваха такива от времето по-назад от тесните и тъмни коридори на Ада. Аделайд представляваше сянка, зародила се някога сред мрака и щеше да си остане това. Сянка на момичето, което бях преди. Не знаех коя желаех да бъда; момичето от неговите спомени или момичето, родило се след смъртта. Не знаех коя беше по-правилно да бъда, но все пак знаех нещо.
- Страхливец… - прошепнах тихо без да имам намерението да го обидя. Вече знаех, че аз бях тази, която се страхуваше. Страхувах се да не остана сама. Не исках да оставам сама точно сега. Не и сега, когато не бях сигурна в себе си, но вярвах в него. Докато подлагах на съмнение собственото си съществуване като която и да било от двете налични самоличности, знаех че той беше един-единствен.
- Не си тръгвай. – извиках след него или поне исках да извикам. – Не можеш да ми обърнеш гръб и просто да си тръгнеш! Ти имаш вина и трябва да посрещнеш последиците от нея, а не да избягаш от тях! Направи избор, но това беше отдавна. Сега направи нов. Несъзнателно избра да се намесиш и след като обърка всичко не можеш просто да си тръгнеш и да ме оставиш да се справям сама. Коя съм аз, Дерек? Елиза? Аделайд? Ти го причини.
Думите ми бяха обвинителни, но не звучаха по този начин. Звучаха като думите на изплашено дете като каквото се чувствах. Самотно, изоставено дете, което не виждаше познати хора около себе си. Без него оставах сама, губех себе си безвъзвратно и нямаше значение каква беше истината. Не знаех и какво целя, спирайки го. Просто се вкопчих в него като удавник за сламка. Срещнах погледа му за секунда и устните ми неосезаемо се докоснаха до неговите при изричането на последните ми думи.
- Никога повече не ми обръщай гръб, моля те.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Derek. Съб Ное 01, 2014 7:27 pm
Усмихнах се, но изражението ми беше безрадостно.
Целувката ме разтърси, признавам, не само защото не я бях очаквал, но и защото това беше първия път, в който тя инициираше нещата. А и защото не смятах, че като Аделайд тя изпитва към мен каквото и да било. А и все пак, кого залъгвах - не бяха ли и моите чувства по-скоро към Елиза? Винаги бях обичал момичето от миналото си, винаги... И все пак, знаех, че тя е различна сега, че не може и няма как да е същата.
И все още я обичах, по дяволите.
-Аз го причиних, да. И ще ти помогна да разбереш коя си, каквото и да ми коства. Но не очаквай повече от мен. По дяволите, Елиза! Сърцето ми веднъж вече беше разбито... Не искам това да се случи отново. Опитвам се да те предпазя, не го ли виждаш? Той е все още някъде там, а ако разбере, че си жива и ти стори нещо? Тогава какво, Аделайд? Нещо ми подсказва, че няма да се върнеш от мъртвите трети път... Не искам отново да те губя. И ако като си тръгна ще предотвратя това, то готов съм да го направя. Готов съм да сторя всичко за теб. Не искам миналото да се повтаря. Не мога да го допусна. Няма да го допусна.
След дългата си реч отстъпих крачка назад от нея. Бях казал много неща, бях признал най-големите си страхове, които са и винаги щяха да са свързани за нея, но не споменах и дума за това, което думите й ми бяха причинили. Как се бяха забивали в сърцето ми, не защото звучаха като обвинения или бяха такива и не защото долавях страха в гласа й, но защото бяха оправдани. Защото бяха истина... И как ме болеше от това. А чувайки ги от нея... Именно тя да ги изрече, беше засегнала най-болното ми място.
Защото беше права. Защото беше така. Защото бях виновен и вината ме смазваше от нощта на смъртта й до сега, всеки ден, всяка минута, всяко мое вдишване... И това ме съсипваше. Тя дори не подозираше какво ми причиняваше - имах чувството, че ще се превия на две всеки момент, усещайки как болката стягаше гърдите ми.
Преглътнах с огорчение, без да очаквам, че тя ще изрази гласно вината ми, при това така пълно и точно... И право в десятката. Или по-скоро в кървящото ми сърце, ако трябваше да сме точни.
Да, аз бях сторил това, аз бях предизвикал объркването й, но тя дори не усещаше какво ми причинява в замяна... И макар да смятах така нареченото си 'наказание' за заслужено, то това не го правеше по-малко болезнено. Усещайки лицето си пребледняло като платно, особено след това, което тя ми каза, отстъпих втора крачка назад от нея, но не й обърнах гръб, въпреки огромното ми желание да сторя именно това в момента.
И вдигайки ръката си, не казах нито дума повече, а я сложих отдясно, върху сърцето си и трескаво, силно започнах да разтривам мястото. И аз не знаех защо.
Целувката ме разтърси, признавам, не само защото не я бях очаквал, но и защото това беше първия път, в който тя инициираше нещата. А и защото не смятах, че като Аделайд тя изпитва към мен каквото и да било. А и все пак, кого залъгвах - не бяха ли и моите чувства по-скоро към Елиза? Винаги бях обичал момичето от миналото си, винаги... И все пак, знаех, че тя е различна сега, че не може и няма как да е същата.
И все още я обичах, по дяволите.
-Аз го причиних, да. И ще ти помогна да разбереш коя си, каквото и да ми коства. Но не очаквай повече от мен. По дяволите, Елиза! Сърцето ми веднъж вече беше разбито... Не искам това да се случи отново. Опитвам се да те предпазя, не го ли виждаш? Той е все още някъде там, а ако разбере, че си жива и ти стори нещо? Тогава какво, Аделайд? Нещо ми подсказва, че няма да се върнеш от мъртвите трети път... Не искам отново да те губя. И ако като си тръгна ще предотвратя това, то готов съм да го направя. Готов съм да сторя всичко за теб. Не искам миналото да се повтаря. Не мога да го допусна. Няма да го допусна.
След дългата си реч отстъпих крачка назад от нея. Бях казал много неща, бях признал най-големите си страхове, които са и винаги щяха да са свързани за нея, но не споменах и дума за това, което думите й ми бяха причинили. Как се бяха забивали в сърцето ми, не защото звучаха като обвинения или бяха такива и не защото долавях страха в гласа й, но защото бяха оправдани. Защото бяха истина... И как ме болеше от това. А чувайки ги от нея... Именно тя да ги изрече, беше засегнала най-болното ми място.
Защото беше права. Защото беше така. Защото бях виновен и вината ме смазваше от нощта на смъртта й до сега, всеки ден, всяка минута, всяко мое вдишване... И това ме съсипваше. Тя дори не подозираше какво ми причиняваше - имах чувството, че ще се превия на две всеки момент, усещайки как болката стягаше гърдите ми.
Преглътнах с огорчение, без да очаквам, че тя ще изрази гласно вината ми, при това така пълно и точно... И право в десятката. Или по-скоро в кървящото ми сърце, ако трябваше да сме точни.
Да, аз бях сторил това, аз бях предизвикал объркването й, но тя дори не усещаше какво ми причинява в замяна... И макар да смятах така нареченото си 'наказание' за заслужено, то това не го правеше по-малко болезнено. Усещайки лицето си пребледняло като платно, особено след това, което тя ми каза, отстъпих втора крачка назад от нея, но не й обърнах гръб, въпреки огромното ми желание да сторя именно това в момента.
И вдигайки ръката си, не казах нито дума повече, а я сложих отдясно, върху сърцето си и трескаво, силно започнах да разтривам мястото. И аз не знаех защо.
Derek.- Брой мнения : 728
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Adelaide Dyer Нед Ное 02, 2014 7:34 pm
Нараних го. И болката рефлектира върху мен. Сякаш стрелата, която изпратих по него с думите си, макар и несъзнателно, рикошира, а след това порази и мен. Така се случваше, когато обичаш някого, нали? Любовта беше непознато чувство за мен. Познавах единственото омразата и то толкова добре, че дори умеех да мразя и нея. Налагаше се да привикна твърде бързо с идеята, че в тялото ми в момента се бореха две души. Или беше една, но разделена на две, а може би по начало нямах душа. Никога не бях чувствала присъствието ѝ по този начин, както сега. Може би беше заспала, очаквайки някой да я пробуди, защото тогава щях да се почувствам наистина жива, а иначе бях просто тяло, скитащо сред хората, отчаяно опитващо да се впише, но не успяваше. Аз не познавах човешките емоции, но Елиза ги познаваше и тя толкова дълго не бе чувствала, че в момента искаше да си припомни всичко, както хубави, така и лошите чувства. Тя изпитваше толкова силен гняв, че го нарани, толкова болка, защото него го болеше, толкова омраза спрямо себе си, но и радост, че отново беше при него, любов, която ѝ даваше кураж, че никога повече няма да бъдат разделени. Надежда…
Завиждах ѝ. Завиждах ѝ без да осъзнавам, че това бяха и мои емоции. Аз и тя не бяха много различни, и двете искахме едно и също, и двете искахме да се почувстваме живи отново, но аз отказвах да приема, че тя е част от мен. Отказвах да приеме, че това бях аз. Упорито продължавах да виждам две лица, две различни личности, а тя толкова много си приличаха, но беше трудно да позволя на Аделайд просто да изчезне, да се стопи. Тя беше част от мен. Някак имах чувстовото, че тя беше част от мен много повече от няколко месеца, колкото бяха изминали след връщането ми. Тя беше част от мен от поне години, а може би дори повече. Тя беше онова момиче, чийто живот беше по-прост и ми харесваше да бъда нея. Той не я познаваше, може би нямах намерението някога му кажа за нея, но сега нямах друг избор. Нещата бавно се подреждаха. Всички бели петна се изпълваха със спомени. Помнех дори него. Онзи, за когото той говореше. Помнех го добре и го мразех. Мразех го, защото го нарани, а приятелите не постъпваха по този начин.
- Дерек, аз… Извинявай. Съжалявам. Ти… Ти не си виновен.
Всяка дума се равняваше на уверена крачка напред. Ситни крачки, които ме отвеждаха към него. Достатъчно близо, че да уловя лицето му между ръцете си.
- Чуваш ли ме? Не си виновен. В живота нищо никога не е честно, нито сигурно, така че нека не опитваме да предотвратим бъдещето, когато не знам какво ни очаква там. Ако трябва да умра отново, тогава ще е случи. Ако ти трябваше да умреш, тогава отново ще се случи. Безсилни сме. Нека просто се радваме на настоящето… - кратка пауза и след това продължих. - Знаеш ли, че умрях с усмивка? Знаеш ли, че това беше последното, което направих преди тялото ми да изстине толкова бързо? Радвах се, защото ти избра нея, избра сестра си и ако беше избрал мен, аз щях да те отблъсна към нея и щях да поема куршума вместо нея. Защото те обичам и нямаше да позволя да останеш сам.
Завиждах ѝ. Завиждах ѝ без да осъзнавам, че това бяха и мои емоции. Аз и тя не бяха много различни, и двете искахме едно и също, и двете искахме да се почувстваме живи отново, но аз отказвах да приема, че тя е част от мен. Отказвах да приеме, че това бях аз. Упорито продължавах да виждам две лица, две различни личности, а тя толкова много си приличаха, но беше трудно да позволя на Аделайд просто да изчезне, да се стопи. Тя беше част от мен. Някак имах чувстовото, че тя беше част от мен много повече от няколко месеца, колкото бяха изминали след връщането ми. Тя беше част от мен от поне години, а може би дори повече. Тя беше онова момиче, чийто живот беше по-прост и ми харесваше да бъда нея. Той не я познаваше, може би нямах намерението някога му кажа за нея, но сега нямах друг избор. Нещата бавно се подреждаха. Всички бели петна се изпълваха със спомени. Помнех дори него. Онзи, за когото той говореше. Помнех го добре и го мразех. Мразех го, защото го нарани, а приятелите не постъпваха по този начин.
- Дерек, аз… Извинявай. Съжалявам. Ти… Ти не си виновен.
Всяка дума се равняваше на уверена крачка напред. Ситни крачки, които ме отвеждаха към него. Достатъчно близо, че да уловя лицето му между ръцете си.
- Чуваш ли ме? Не си виновен. В живота нищо никога не е честно, нито сигурно, така че нека не опитваме да предотвратим бъдещето, когато не знам какво ни очаква там. Ако трябва да умра отново, тогава ще е случи. Ако ти трябваше да умреш, тогава отново ще се случи. Безсилни сме. Нека просто се радваме на настоящето… - кратка пауза и след това продължих. - Знаеш ли, че умрях с усмивка? Знаеш ли, че това беше последното, което направих преди тялото ми да изстине толкова бързо? Радвах се, защото ти избра нея, избра сестра си и ако беше избрал мен, аз щях да те отблъсна към нея и щях да поема куршума вместо нея. Защото те обичам и нямаше да позволя да останеш сам.
Adelaide Dyer- Брой мнения : 851
Join date : 13.04.2014
Re: “I was dead until you found me, though I breathed. I was sightless, though I could see. And then you came... and I was awakened.”
by Sponsored content
Sponsored content
Страница 1 от 2 • 1, 2
Similar topicsСтраница 1 от 2
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Станете наши приятели
» Търся си другарче за РП
» Търся си половинка
» Bar "Tropic"
» Търся си другарче за ГИФ РП
» My home
» Търся си друго
» A special day for a special someone <333