An unexpected meeting. A confused heart. And a loneliness inside..

Тишина.
Гората беше добра идея за място, на което да се откъснеш от хората и шума на града. Не, че това място беше особено оживено или шумно, но все пак.. Харесваше ми да съм сам. Не бях фен на големите компании, а и не беше като да съм от най-социалните, така че.. Всъщност, май дори бях позабравил как се води нормален разговор, но какво пък. За това, което целях още от онази вечер в миналото, не се изискваха думи. Само сила. И концентрация. Напрягайки силите си, се съсредоточих и почти всяко листо по земята в гората се издигна във въздуха. Беше красиво, но не това беше целта ми. Смръщих се.

*Спомените от миналото трудно се забравяха. Особено когато сънуваш едно и също нещо всяка вечер. Знаех събитията от тогава до най-малката подробност: Със сестра ми разговаряхме, спорейки за нещо дребно. Бутнах вратата, забелязвайки хаоса в хола и най-вече, кръвта.
Най-голямата точка на ужас беше, когато открихме първото тяло - това на баща ми. Изкачвайки стълбите, се натъкнахме и на трупа на майка ми, сестра ми вече плачеща и стискаща ръката ми от уплаха и ужас. Накрая, разбира се, следвайки кървавите следи, стигнахме моята стая и там се разкри истинския ужас. Той се беше надвесил над нея, стискайки гърлото й, докато правеше дълги и дълбоки разрези по ръцете, талията, лицето й .. И тогава се беше втурнал към нас, грабвайки и сестра ми. И всичко се беше развило по един ужасен начин.*

Разтърсих глава, забелязвайки, че сега цялата гора сякаш беше в извън гравитационно поле - всичко се рееше из въздуха, сякаш си в космоса. Смръщих се леко, питайки се какъв изобщо беше смисъла да си спомням - винаги щях да живея с направения от мен избор тогава. И с последиците от него. И за нещастие, негативните ми емоции от тогава бяха единственото, което увеличаваше контрола и самата ми сила, правейки ме по-мощен. Проблема беше, че мразех да си спомням за това. По дяволите, щях да си отмъстя, дори и това да ме убиеше, но трябваше да има някакъв друг начин да подхранвам способността си, нали така? Защото този в момента никак не ми допадаше.
Потискайки една въздишка, се съсредоточих върху едно паднало наблизо дърво и като присвих очи, насочвайки концентрацията си върху него, то сякаш избухна, пръсвайки се на милиони малки парченца. Подсмихнах се, съвсем леко удовлетворен от това, само че в същия момент дочух стъпки и всичко, висящо из въздуха досега, се сгромоляса. По дяволите. Кой ли беше този, който ми прекъсваше тренировката, мамка му? Мислех, че съм сам тук.

Човек никога не може да остане сам. И под "сам" имам предвид спокойствие. Денелай уж отиде в гората да се успокои, но всъщност всичко я преслеваше отново и отново където и да отиде. А проблеми като нейните не можеха просто да се забравят и да получиш спокойствие. Жалко беше да мисли, че ще може просто да седна на някоя полянка под звездите и да си мисли хубави неща. За това, когато чу шума от взрива веднага стана и се запъти към източника.
След няколко секунди пред нея изникна едно момче, което стоеше и се оглеждаше явно я беше чул. Беше загубила форма. Преди можеше да се промъкне и до самата Смърт без да бъде усетена. Излезе от сенките, в които попринцип се движеше и се появи пред момчето.
Стояха и просто се гледаха известно време. Разбира се на нея не й трябваше много време да разбере, че той е просто специален човек. Понякога е скучно, когато можеш да разбереш всичко, което поискаш. Повечето хора не разбираха колко интересна може да бъде мистерията.
- Не е ли малко късничко за тренировки в гората? - попита Ди и се за оглежда за пораженията от експлозията. Явно е бил някои дънер.

Повдигнах вежди и изгледах внезапно изникналото пред мен русо момиче с недоверие. Да, чудесно - от спомените от миналото, тренировките и незадоволителното ниво на способността ми само тя ми липсваше сега. Присвих леко очи и като наклоних глава леко на една страна, продължих да я наблюдавам недоволно.
-А не е ли малко прекалено да се намесваш в тренировката ми? - отговорих на въпроса й с въпрос, но тона ми по-скоро я подканяше да се върне откъдето беше дошла, без значение кое точно беше мястото, от което тя изневиделица изникна пред мен. Личеше си, че иска да е сама. Както и аз. А и човек не идваше в гората, която обикновено беше тиха и пуста, за да търси компания, нали така? И след като нито тя приветстваше моето присъствие, нито пък аз нейното, можеше просто да се обърне и да се върне към усамотението си. Както щях и аз да направя. Или по-скоро да върна вниманието си върху това да се дразня сам себе си от жалкия напредък, който бях постигнал след толкова усилено трениране. Предполагаше се, че след толкова време и усилия ще съм в по-добра форма.. Да, ама не. И защо, по дяволите, сега и тя се беше появила, сякаш натрапвайки ми се на главата? Тя искаше да е сама, аз исках да съм сам - имаше лесно решение на това, все пак.

Разбира се на Ди хич не й пукаше дали се намесва в тренировките му, защото точно заради неговите тренировки се беше провалил и нейният опит да се успокои да реши какво да прави със всичките проблеми, които си имаше.
- Не е прекалено, ако с твоите тренировки пречиш на моето спокойствие - мрачно каза тя, но не го остави да каже нещо. - Бъди по-тих.
Обърна се и веднага изчезна от погедът му защото пак се скри в своите сенки, които я обгръщаха като магическо наметало. Обаче не си трагна, а остана подпраня на едно дърво наблизо. Беше явно, че няма да реши проблемите си чрез спокойствие, но поне можеше да се разсее. Въпреки че явно момчето не искаше компания. Но на нея както предполагате не й пукаше, а и той не я виждаше нали?
Остана така известно време наблюдавайки го. Беше добър, въпреки че явно резултатът не му харесваше. Но той беше просто човек, не можеше да очаква перфектни резултати. А и беше млад. Перефкционизма не беше създаден за хората, точно в това беше техният чар.

Момичето изчезна точно толкова бързо, колкото се беше и появила. Което можеше само да ме радва, тъй като се върнах към тренировката си, без изобщо да се съобразявам със забележката й - не ме интересуваше какво правех, просто исках да постигна желания резултат. Разбира се, не ми се получаваше и след различен брой опити, всеки по-разнообразен от предишния, накрая дишах учестено. Извъртях очи и като не издържах, без да прикривам досадата в тона си, казах с нормален глас
-Добре, вече може да се покажеш обратно. Така или иначе цялото това нещо няма смисъл.
Ако си мислеше, че не знаех, че още ме наблюдава, дълбоко се лъжеше. След онази ужасна нощ в миналото рядко се оставях да бъда изненадван, тъй като това не вещаеше нищо добро. А и бях намразил чувството. Така че повдигнах рамене и макар да не знаех с точност къде беше там, бях сигурен, че не си беше отишла. Можеше да спести раздразнението и на двама ни и просто да се покаже. Сядайки на земята в гората, облегнах лакти на коленете си и просто зачаках, вдигайки поглед нагоре към клоните на дърветата над мен, закриващи небето.

Не избърза да се покаже. Беше малко очудена, че знаеше, че е там. Беше загубила форма грижите я разконцентрирваха. Беше по-добра в това да бъде себе си, когато на главата си нямаше семейство, което се разпадаше на части. Е те не бяха кой знае колко по-различни от останалите семейства. Просто проблемите им бяха на космическо ниво... почти буквално.
Излезе иззад своето скривалище. Усмихваше се леко. Нямаше защо да е ядосана той е просто човек, които е преживял много.
- Няма смисъл да се нервираш. Справяш се отлично... за човек - сви рамене.
Нямаше смисъл да му обяснява, че свръхестествените същества, които го можеха тренираха с десетилетия, за да постигнат съвършенството към което той се стремеше. Той нямаше толкова години.
- Разбира се, че след време уменията ще се подобрят, но после пак ще се сринат. Вие хората остарявате не сте вечно силни.
Седна срещу него на земята на около метър и половина. Все пак си пазеше личното пространство, а и не изгаряше от нетърпение да нарушава неговото.

О, ясно - значи тя не беше човек. Думите й потвърдиха това, което за мен допреди броени секунди бяха само подозрения. И все пак .. Добих представа за нея. Все пак след като не беше смъртна, егото й подхранвано от само себе си от факта, че е по-силна от хората, значи се мислеше за по-велика от всичко и всичко. Повдигнах вежди, но не казах нищо. Наблюдавайки я недоволно, отбелязах и факта защо беше така красива - безсмъртието й отиваше, макар и то да не я правеше особено добра компания. А след като нямаше да съм сам, ми се щеше да си припомня какво значеше нормален разговор. Къде ти - беше ми пределно ясно, че точно с нея това просто нямаше как да стане. Или казано направо, си граничеше с невъзможното.
-Не целя да съм силен вечно. Постигна ли желаното, стремежа ми за перфекционизъм надали ще е толкова силен, колкото е сега. - дори и да прозвучеше странно, не ми пукаше. А и най-вероятно тя щеше да ме разбере. След като беше безсмъртна и едва ли не знаеше всичко .. Или пък дори и да не успееше да открие скрития смисъл зад думите ми, то си личеше, че никога нямаше да го признае. Беше твърде .. резервирана, че да го направи. Всъщност, някак инстинктивно усещах, че тя просто е досущ като мен - липсваха й каквито и да било чувства.

Денелай наклони глава на една страна. Сега разбра... Отмъщение. Разбира се. Понякога се очудваше колко много омраза може да съдържа някой в себе си. Някои хора дори можеха да надминат нейната към... е не говорим сега за нейната омраза насочена незнайно вече къде...
- Аааааа отмъщение - усмихна се Ди все едно слушаше най-прекрасната песен на света. - Това е нещо, наистина... прекрасно - момчето срещу нея повдигна вежда очудено. Разбира се сигурно е чувал, че отмъщението не води до нищо. Но Войната се градеше на отмъщение и омраза. - Разбира се няма да постигнеш нищо кой знае какво. Няма да си върнеш изгубеното, нито времето прекарано в омраза и кроежи за отмъщение. Това е само за един единствен миг на наслада - думите на момичето бяха нежни все едно говореше за своята първа любов. - Но повярвай ми малко хора разбират, колко силен е този миг - блаженната й усмивка не слизаше от лицето. - Е после разбираш, че си изгубил прекалено много неща, за да се насладиш на един момента. Приятели, шансове за щастие и покой. Тогава се чудиш дали този миг си е заслужавал... - Денелай се спря за момент и се намръщи. Да нейната тъмна страна отново се показваше. Но разбира се. Гневът и омразата я привличаха, както те привлича стара незабравима любовница, от която никога не се отказваш.
- Е от мен се предполага да ти кажа, че си заслужава - свива рамене Ди.